— Имаш три минути — предупреди я Макбет. — Не докосвай кръвта, защото се е съсирила и ще оставиш отпечатъци. Ясно?
Тя наклони глава и му се усмихна.
— Ти се завърна.
И наистина. Най-сетне изпадна в Специалното състояние.
Пред главния вход на „Инвернес“ Дъф чакаше, зъзнеше и с тъга си мислеше за топлата постеля на Кейтнес. Тъкмо преди да натисне звънеца повторно, вратата се отвори.
— Сър, входът за казиното е долу…
— Идвам да взема директор Дънкан.
— О, разбирам. Влезте, ще позвъня и ще му съобщя, че сте тук. Комисар Дъф, нали?
Дъф кимна. Персоналът в „Инвернес“ действително беше първокласен. Дъф потъна в един от дълбоките фотьойли.
— Не отговарят, сър — докладва администраторът. — Нито в стаята на Дънкан, нито в стаята на бодигардовете му.
Дъф си погледна часовника.
— В коя стая е настанен директорът?
— В 213-а, сър.
— Нещо против да се кача и да го събудя?
— Моля, сър.
Дъф тръгна нагоре по стълбите. Пресрещна го познато лице.
— Добро утро, Дъф! — провикна се бодро Макбет. — Джак, донеси ни по едно силно кафе от кухнята, ако обичаш.
Администраторът се подчини.
— Макбет, ще трябва да ти откажа. С Дънкан се разбрахме да го взема.
— Чак толкова ли бързате? Пък и май си подранил.
— Казали сме на жените кога ще се приберем, а аз се сетих, че мостът „Кенет“ още е затворен за ремонт и ще трябва да минем по Стария. Това ще ни забави.
— Дай го малко по-кротко — засмя се Макбет и го хвана подръка. — Съмнявам се жена ти да те чака вкъщи с хронометър. Пък и ми се виждаш изморен. Ако ще караш, ти трябва кафе. Ела да поседнем.
Дъф се поколеба.
— Благодаря, приятелю, но да го оставим за друг път.
— Кафето ще замаскира дъха ти на уиски.
— Обмислям да стана въздържател като теб.
— Ами?
— Алкохолът води до три последствия: ален нос, тежък сън и голяма пикня. В случая на Дънкан явно най-вече до тежък сън. Ще се кача да…
Макбет го задържа:
— Чувал съм, че питието хем напира мъжа, хем го възпира. Засилва искането, но отслабва моженето. Как прекара нощта? Разказвай. Бавно и изчерпателно.
Дъф повдигна вежда. Бавно и изчерпателно. Дали Макбет използва старата реплика, с която навремето се разпитваха за сексуалните си подвизи, за да си припомнят младостта и студентските години, или знае нещо за авантюрата с Кейтнес? Изключено. Макбет никога не говореше завоалирано. Не притежаваше нито нужното търпение, нито нужните способности да прави двусмислени намеци.
— Няма нищо за разказване. Пренощувах при мой братовчед.
— Не си ми казвал, че след смъртта на дядо ти имаш още живи роднини. Ето, кафето пристига. Сервирай ни го в ресторанта, Джак. И набери пак Дънкан.
Успокоен, че администраторът се заема със задачата, Дъф се спусна по стълбите и жадно сграбчи чашата с кафе. Не седна обаче.
— Така е, като имаш семейство. Сигурно е постоянен източник на угризения, а?
— Нещо такова. — При първата глътка Дъф си опари езика и сега духаше кафето.
— Как са твоите хора? Добре ли се чувстват във Файф?
— Всички се чувстват добре във Файф.
— Дънкан не отговаря, сър.
— Благодаря, Джак. Опитай пак. Днес доста хора ще спят тежко.
Дъф остави чашата.
— Макбет, мисля първо да го събудя, а после да си изпия кафето, за да не се бавим излишно.
— Ще се кача с теб, с Лейди сме в съседната стая. — Макбет отпи от кафето и разля малко по ръкава си. — Да му се не види! Може ли салфетка, Джак?
— Аз тръгвам…
— Само секунда, Дъф. Готово. Благодаря, Джак. Да вървим.
Тръгнаха нагоре по стълбите.
— Да не си се контузил? — попита Дъф.
— Защо питаш?
— Не съм те виждал да се качваш толкова бавно по стълби.
— Възможно е да съм разтегнал нещо по време на гонката с „Норс Райдърс“.
— Хм.
— Иначе как е положението. Добре ли спа?
— Не. Нощта беше ужасна. Духаше силен вятър и валеше дъжд.
— Да, наистина беше много бурна нощ.
— Значи и ти не си спал?
— Напротив.
Дъф се обърна да го погледне.
— Поспах, след като бурята поутихна — уточни Макбет. — Ето тук е.
Дъф почука. Почака, после почука пак — този път по-силно. Посегна към дръжката. Беше заключено. Осени го тревожно предчувствие.
— Има ли универсален ключ?
— Ще сляза да питам Джак.
— Джак! — извика Дъф и после пак, с всичка сила: — Джак!
След секунди главата на администратора се подаде над ръба на стълбищната площадка.
— Да, сър?