— Имаш ли универсален ключ?
— Да, сър.
— Веднага отключи тази врата.
Джак се завтече с леко олюляване, извади ключа от джоба на сакото си, пъхна го в отвора и го завъртя.
Дъф отвори вратата.
Замръзнаха на прага, втренчени в разкрилата се картина.
Пръв наруши мълчанието администраторът:
— Майчице…
Макбет оглеждаше трупа на Дънкан. Прагът на вратата притискаше отдолу ходилото му. Дъф строши стъклото на пожарната аларма и тя мигом зави.
Лейди бе изтръгнала кинжала от врата на Дънкан и го бе пробола и отляво. Пистолетът върху завивката го нямаше. Иначе другото си беше същото.
— Джак! — Дъф надвика воя на алармата. — Изведи всички от стаите и ги събери при рецепцията. Нито дума какво си видял, ясно?
— С-с-слушам, сър.
По коридора започнаха да се отварят врати. От съседната се появи Лейди, боса и по халат.
— Какво става, любов моя? Да няма пожар?
Биваше си я. Нещата тръгнаха по план, а той все още се намираше в Специалното състояние. Макбет усети, че в тази секунда, в този миг, когато наоколо наглед цари хаос, всичко си е на мястото. В този момент той и любимата му жена бяха непобедими, контролираха всичко — града, съдбата, орбитите на звездите. И изпита еуфория, която по сила не отстъпваше на предизвикваната от стоката на Хеката.
— Къде, дявол да го вземе, са гардовете му? — извика гневно Дъф.
Не Дъф си бяха представяли в ролята на човека, пръв открил трупа, а някой от по-нескопосаните, по-страхливи гости в съседната стая. Малком, например. Но се случи Дъф да се окаже на местопрестъплението и нямаше как да се отърват от него.
— Влез, любов моя — посочи Макбет. — Дъф, ти също.
Избута ги напред в стаята на Дънкан и затвори. Извади служебния си пистолет от кобура на кръста.
— Слушайте ме внимателно. Вратата беше заключена и няма следи от взлом. Ключ за тази стая има само Джак…
— И аз имам — обади се Лейди. — Или поне така си мисля…
— Освен Джак остава една-единствена възможност. — Макбет посочи вратата към съседната стая.
— Охранителите му? — с престорен ужас Лейди закри устата си с длан.
Макбет зареди пистолета.
— Влизам да проверя.
— Идвам с теб — заяви Дъф.
— Изключено. Спецполицай съм аз, не ти.
— И все пак настоявам да…
— Ще правиш каквото ти е наредено, комисар Дъф.
По лицето на Дъф първо се изписа изненада. После бавно му просветна, че началникът на „Оргкрим“ е с по-висок ранг от шефа на „Убийства“.
— Само гледай жена ми да не пострада, Дъф, става ли?
Без да изчака отговор, Макбет отвори вратата към съседната стая, вмъкна се вътре и я затвори.
Бодигардовете продължаваха да спят в креслата. Единият изсумтя. Навярно воят на алармата започваше да прониква през плътната мъгла, спусната от приспивателното.
Макбет го зашлеви с опакото на дланта си.
Едното му око се отвори наполовина. Погледът зашари объркано из стаята и се прикова в Макбет. След няколко секунди се плъзна надолу.
Андрианов установи, че черното му сако и бялата риза са нацапани с кръв. Кобурът му се стори странно олекнал. Бръкна под сакото да провери. Вместо пистолет напипа студено острие на нож и нещо лепкаво… Извади си ръката и я погледна. Кръв? Още ли сънуваше? Простена. Част от мозъка му регистрираше сигнал за опасност и Андрианов отчаяно се опита да се окопити. Огледа се и видя служебното си оръжие на пода, а до него — пистолета на колегата му, заспал в съседното кресло.
— Какво по… — промърмори Андрианов, вдигна очи и се озова право срещу дулото на пистолет.
— Полиция! — извика мъжът пред него. Беше Макбет, новият шеф на… на… — Вдигнете оръжията така, че да ги виждам, или ще стрелям!
Андрианов премига объркано. Защо имаше чувството, че гази из тресавище? С какво се беше нагълтал?
— Не насочвай пистолета към мен! — извика Макбет. — Свали…
Нещо подсказа на бодигарда да не посяга към пистолета на пода; че мъжът пред него няма да стреля, ако Андрианов не мърда. Но не се сдържа. Навярно часовете, дните, годините като охранител бяха превърнали навика да защитаваш, без да мислиш за живота си, в условен рефлекс, в действие, което вече не е волево. Или просто той си беше така устроен и затова се бе ориентирал към такава професия.
Андрианов посегна към оръжието. Животът и размишленията му бяха прекъснати от куршум: проби челото му, мозъка и облегалката на креслото и се заби в стената, облепена с тапет със златисти нишки, за който Лейди бе броила цяло състояние в Париж. Трясъкът от изстрела сепна колегата на Андрианов, но той дори не успя да се разбуди, преди куршум да прониже и неговото чело.