Макбет се обърна към него с усмивка.
— И го заявяваш, без дори да знаеш в ада ли ще те отведа, или в рая?
Лицето му беше бледо, зениците — силно смалени. Сигурно заради острата сутрешна светлина, предположи Банко. Ако не познаваше Макбет толкова добре, би предположил, че пак е посегнал към наркотиците. Отпъди тази мисъл и изведнъж прозрението го връхлетя със силата на леденостуден потоп.
— Ти ли беше? — попита Банко. — Ти ли го уби?
Макбет наклони глава и впери очи в Банко. Гледаше го, както човек оглежда парашут, преди да скочи, или жена, преди да я целуне за пръв път.
— Да — призна той. — Аз убих Дънкан.
Банко усети, че се задушава. Стисна очи с надеждата, когато ги отвори, всичко това да е изчезнало. Макбет да е изчезнал.
— Ами сега?
— Сега трябва да убия и Малком — отвърна Макбет. — Тоест, не аз, а ти.
Банко отвори очи.
— Заради мен — добави Макбет. — И заради моя наследник Флинс.
Единайсета глава
Банко седеше в оскъдно осветеното мазе. Горе се чуваше трополене. Флинс се канеше да излиза с приятели. Навярно с гадже. Добре щеше да му се отрази.
Банко остави веригата да се изхлузи между пръстите му.
Даде своето „да“ на Макбет. Защо го направи? Защо с такава лекота прекрачи границата? Дали заради уверенията на Макбет, че Банко е от народа, за народа и с народа така, както представител на хайлайфа от рода на Малком никога не би могъл да бъде? Не. Просто един баща не може да откаже на сина си. На двамата си синове пък — още по-малко.
Макбет нарече плана си „следване на съдбовно предопределение“, разчистване на пътя към директорския кабинет.
Не спомена, че мозъкът на цялата операция е Лейди. И без да го казва, Банко се досещаше, защото обикновено Макбет предпочиташе изчистени планове, планове, които не изискват да мислиш в критична ситуация. Банко затвори очи. Опита се да си представи как Макбет поема поста на директор и управлява града с твърдата ръка на Кенет, но с почтената цел да подобри условията на живот на жителите. Ако човек иска да внесе коренна промяна, мудността и наивността на демокрацията не вършат работа. Нужна е непоколебима, справедлива ръка. А когато Макбет остарее, кормилото ще поеме Флинс. Тогава Банко отдавна ще се е споминал от старост. Вероятно затова му беше трудно да си го представи.
Банко чу как входната врата се затръшва.
Избистрянето на такива визии за бъдещето отнема време.
Той си сложи ръкавици.
В пет и половина дъждът трополеше по паветата и по предното стъкло на „Шевролет Шевел 454 SS“ на Малком. Колата пътуваше през града. Малком си даваше сметка колко идиотски постъпи, купувайки такъв мускулест бензиногълтач посред нефтена криза, и макар че взе колата втора ръка на сравнително сносна цена, трудно намираше аргументи в защита на избора си пред дъщеря си — ревностна природозащитничка — и пред Дънкан, който подчертаваше колко е важно ръководните фигури да демонстрират умереност. В крайна сметка Малком си призна истината: от дете обожаваше тези мощни американски коли. Дънкан намери и нещо положително в цялата работа: значи и икономистите са хора.
Преди час Малком се прибра да си вземе душ и да се преоблече. Не му отне много време, защото беше неделя и почти нямаше движение. На излизане от Управлението го пресрещна тълпа журналисти. Навярно се надяваха на някой коментар и сполучлив кадър преди официалната пресконференция в седем и половина. Кметът Туртел направи телевизионно изявление. „Шокиращо“, „трагедия“, „съболезнования на семейството“, „градът трябва да се обедини срещу злите сили“ и прочее многословия. А Малком най-лаконично помоли за разбирането на журналистите, че в момента е изцяло съсредоточен върху разследването, и им обеща повече информация по време на пресконференцията.
Сега се спусна по наклонената рампа към подземния гараж. Кимна на охранителя, той вдигна бариерата и шевролетът продължи. Колкото по-нависоко се намираш в йерархията, толкова по-близо до асансьора имаш право да паркираш. Малком спря на предишното си място и тогава се усети, че формално погледнато, би могъл да паркира до самия асансьор.
Тъкмо преди да извади ключа от контактния патрон, задната врата се отвори, някой безшумно се вмъкна в купето и седна зад шофьорската седалка. За пръв път след убийството на Дънкан на Малком му хрумна, че новият му пост му носи не само по-удобно паркинг място, но и заплахата да се прости с живота си по всяко време, навсякъде; че безопасността е привилегия на хората с паркинг места, далеч от асансьора.