— Запалете колата — нареди човекът от задната седалка.
Малком надникна в огледалото. Онзи се беше вмъкнал изключително бързо и безшумно. Явно Спецотрядът имаше отлична подготовка.
— Какво има, Банко?
— Разкрихме план за покушение срещу вас, сър.
— Тук, в Главното управление?
— Да. Потеглете спокойно, трябва незабавно да се махнем оттук. Още не знаем кой от Управлението е замесен, но най-вероятно са същите, подготвили убийството на Дънкан.
Малком си даваше сметка, че би трябвало да се изплаши. И действително беше изплашен, но не колкото очакваше. Често съвсем банални ситуации — например качване върху преносима стълба или нападение на раздразнени оси — го докарваха до панически реакции. Сега обаче, както впрочем и вчера, положението не допускаше да се стига дотам. Способността му да разсъждава бързо и рационално се засили, решителността му укрепна и той дори усети спокойствие.
— Ако наистина е вярно, откъде да съм сигурен, че ти не си един от заговорниците, Банко?
— Ако бях, вече щяхте да сте мъртъв, сър.
Малком кимна. Нещо в интонацията на Банко му подсказваше, че този физически по-дребен и доста по-възрастен от него мъж е способен да го убие с голи ръце.
— Къде отиваме?
— Карайте към товарното пристанище.
— Защо да не се прибера у дома…
— Нали не искате да набъркате семейството си в тази каша, сър? Ще ви обясня, като пристигнем. Вие карайте, а аз ще се наведа, за да не ме виждат. Нека не издаваме, че сте предупреден.
Малком изкара колата от мястото, охранителят кимна, вдигна бариерата и колата излезе под дъжда.
— Имам уговорена работна среща след…
— Погрижили сме се, сър.
— А пресконференцията?
— И за нея. Мислете само за себе си. И за дъщеря си.
— За Джулия? — Сега вече Малком усети признаци на паника.
— Тя е в сигурни ръце, сър. Просто карайте. След малко ще пристигнем.
— Какво ще правим там?
— Каквото трябва.
След пет минути минаха през входа на товарното пристанище, от няколко години отворен, защото единственият резултат от опитите да се предотврати нахлуването на бездомници и крадци беше потрошени огради и ключалки. В неделния ден на кея нямаше никого.
— Спрете зад ей онази складова барака — посочи Банко.
Малком се подчини и спря до паркирано там волво „PV“.
— Подпишете тук. — Банко провря лист и химикалка между предните седалки.
— Какво е това?
— Няколко реда, натракани на пишеща машина. Прочетете ги на глас.
— „Норс Райдърс“ заплашиха да отнемат живота на моята дъщеря…“ — Малком млъкна.
— Продължавайте.
Малком се покашля.
— „… на моята дъщеря Джулия, ако не им помогна да убият директор Дънкан. Съдействах им, но те продължиха да ме изнудват за още и още услуги. Знам, че докато съм жив, заплахата непрестанно ще тегне над дъщеря ми. По тази причина — и от срам заради извършеното — избрах да се удавя.“
— Само подписът ви под това писмо може да спаси дъщеря ви — уточни Банко.
Малком се обърна към него. Вторачи се в дулото на пистолета му.
— Няма никакъв разкрит план за покушение. Излъгал си ме.
— И да, и не.
— И ме подмами да дойдем тук, за да ме убиеш и да ме хвърлиш в канала?
— Сам ще се удавите, както пише в писмото.
— И защо…
— Другият вариант е да ви пръсна мозъка, да ви откарам в дома ви и да подхвърля предсмъртното писмо в леко променен вид: „Знам, че докато съм жив, заплахата непрестанно ще тегне над дъщеря ми. По тази причина реших да убия и себе си, и нея, за да я пощадя от срама от моите постъпки и от живот в непрестанен страх.“
Малком мигаше. Разбираше думите, схващаше смисъла, но пак прочете изреченията.
— Подпишете, сър. — Гласът на Банко звучеше почти утешително.
Малком затвори очи. В колата беше толкова тихо, че той чуваше проскърцването на пружината на спусъка. Отвори очи, грабна химикалката и надраска името си върху първото писмо.
От задната седалка издрънча метал.
— Вземете това и го увийте около кръста си под палтото — нареди Банко.
Малком погледна веригите за гуми, които Банко му подаде. Явно за да е сигурен, че Малком ще потъне.
Взе ги и ги омота около кръста си, докато мозъкът му отчаяно търсеше изход.
— Да проверим. — Банко стегна веригите, пъхна катинар и го щракна. Постави подписаното писмо върху пасажерската седалка до шофьора, а върху него — ключ. Навярно за катинара, предположи Малком. — Хайде.
Излязоха под дъжда. Опрял пистолета в гърба на Малком, Банко го насочи да тръгне по ръба на кея. Там минаваше тесен канал, странично от главния кей. От двете страни на канала се издигаха стени от контейнери. Дори по главния кей да минаваха хора, нямаше да видят Макбет и Банко.