— Спри — нареди Банко.
Малком се вторачи в черното езеро, равно, сломено и озаптено от камшика на дъжда; огледа черно-зелената вода с петна от мазут, обърна гръб на водата и прикова очи в Банко.
— Скачайте, сър — вдигна пистолета Банко.
— Не ми приличаш на човек, решен да убива, Банко.
— Моите уважения, сър, но не мисля, че сте се сблъсквали на живо с такива хора.
— Вярно е. Затова пък съм добър психолог.
— Позволете да ви опровергая.
Малком разпери ръце встрани:
— Бутни ме тогава.
Банко облиза устни. Промени захвата на оръжието.
— Е, Банко? Покажи ми какъв убиец се крие у теб.
— Доста сте хладнокръвен за цивилен, сър.
Малком отпусна ръце.
— Защото съм научил това-онова за загубата, Банко. И аз като теб разбрах, че повечето загуби се преживяват. Ала има няколко непрежалими неща. Изгубим ли ги, изгубваме себе си, а това е дори по-лошо от физическата смърт. Знам, че болестта, която този град причинява на жителите си, е погубила съпругата ти.
— Кой ви каза?
— Дънкан. Той знаеше, че първата ми съпруга почина от същата болест. Тогава двамата с Дънкан обсъдихме как да предотвратим такива нещастия, как да създадем град, в който дори най-маститите индустриалци да отговарят пред правосъдието за провиненията си, където убийството е убийство, независимо дали си го извършил с оръжие в ръка, или обгазявайки съгражданите си, докато очите им пожълтеят и те замиришат на мърша.
— Значи вие вече сте изгубили най-непрежалимото.
— Не. Дори да изгубиш съпругата си, животът продължава да има смисъл. Защото имаш деца. Дъщеря. Син. Нашите деца са най-непрежалимото, Банко. Искам сега да спася Джулия от смърт, пък с мен да става каквото ще. Жертвата си струва. Други ще сменят мен и Дънкан. Може и да не ти се вярва, но светът е пълен с хора с почтени намерения, Банко.
— Кой определя кои намерения са почтени? Вие и другите важни клечки ли?
— Попитай сърцето си, Банко. Умът ти ще те подведе. Затова питай сърцето.
Малком забеляза как Банко прехвърли тежестта на другия си крак. Устната кухина и гърлото на директора пресъхнаха, гласът му стана дрезгав.
— Омотайте ни, ако искате, с десет вериги — само ще си изгубите времето, защото ние ще изплуваме. Доброто винаги оцелява. Кълна се, ще изплувам и ще разоблича мерзките ти постъпки.
— Не са мои, Малком.
— На Хеката, значи твои. Возите се в една лодка. И двамата знаем коя река ще пресечете и къде ще свършите.
— Хеката — кимна Банко. — Точно така.
— Моля?
Банко се взираше в точка от челото на Малком.
— Прав сте, сър. Работя за Хеката.
Малком се опитваше да разгадае леката усмивка на Банко. По лицето му се стичаше вода, все едно плаче. Колебаеше ли се? Малком знаеше, че трябва да продължи да говори, да предразположи Банко да си развърже езика, защото всяка изречена дума, всяка открадната секунда удължаваше живота му; увеличаваше нищожната вероятност Банко да размисли или отнякъде да се появи спасение.
— Защо удавяне, Банко?
— Моля?
— По-лесно е да ме застреляш в колата и да нагласиш нещата, все едно съм се самоубил.
— Едно нещо може да се свърши по няколко начина — сви рамене Банко. — В случая местопрестъплението ще е под водата и при съмнения за убийство следите ще са по-малко. Пък и удавянето е приятно. Все едно заспиваш.
— Защо мислиш така?
— Защото съм го преживявал. На младини на два пъти едва не се удавих.
Дулото на Банковия пистолет леко се наведе. Малком прецени на око разстоянието помежду им и преглътна с мъка.
— Как?
— Ами израснах в източната част на града и не можех да плувам. Не е ли странно в град на морския бряг да живеят хора, за които падането във вода значи сигурна смърт? Опитах се да науча първия си син да плува. Така и не се научи. Навярно защото го напътстваше човек, който не може. Потънем ли ние, потъват и децата ни. Такъв е принципът на социалната унаследеност. Хора като вас умеят да плуват, Малком.
— Затова ме омота с верига, предполагам.
— Да.
Дулото пак се вдигна. Колебанието се изпари. В погледа на Банко отново се появи решителност. Малком си пое дъх. Шансът отмина.
— Добри или не, вас някаква сила винаги ви изважда на повърхността — сила, която ние не притежаваме. А аз трябва да съм сигурен, че ще потънете и няма да изплувате, сър. В противен случай ще съм си претупал работата. Разбирате ли?