Макбет пусна катедрата и се изправи. Погледна лицата отпред, които се преливаха едно в друго подобно на килим от очи и зинали уста. Не се страхуваше. Виждаше въздействието на думите си и още усещаше вкуса от звученето им. Думите на Лейди. Беше го инструктирала в кой точно момент да се наведе напред и го отрепетираха пред огледалото. Обясни му как настъпателният език на тялото внушава искреност и борбеност, по-важни от самите думи, защото езикът на тялото се възприема не на рационално, а на интуитивно, емоционално ниво.
— Следващата пресконференция ще се състои утре в единайсет часа в същата зала. Благодаря ви.
Макбет събра листовете пред себе си. В залата се разнесоха разочаровани стонове, а после въпросите се посипаха като градушка. Макбет погледна залата с премрежени очи. Имаше желание да постои тук още няколко секунди. Едва съумя да потисне усмивката, напираща на устните му.
„Истински капитан, дявол да го вземе“ — мислеше си Дъф, седнал на първия ред. — Капитан, който без страх гледа разбунтуваното море. Някой го е подучил. Това не е онзи Макбет, когото познавам. Когото познавах.“
Макбет кимна делово, прекоси подиума с бърза крачка и хлътна през вратата, отворена му от Присила.
— Е, какво ще кажеш, Ленокс? — попита Дъф, докато журналистите продължаваха да викат Макбет на бис.
— Развълнуван съм — отвърна червенокосият комисар. — И вдъхновен.
— Именно. Това приличаше повече на предизборна реч, отколкото на пресконференция.
— Можеш да го интерпретираш и като умен, отговорен тактически ход.
— Отговорен? — изсумтя Дъф.
— Един град, една страна се крепи върху определени представи. Например върху представата, че банкнотите имат златно покритие, че държавниците са загрижени за теб и мен, а не само за собственото си благополучие, че престъпленията се наказват. Ако не вярвахме в тези представи, цивилизованите общества щяха да рухнат за нула време. А в ситуация, когато ни грози анархия, Макбет ни увери, че обществените институции функционират безотказно. Реч, достойна за държавник.
— Или за държавничка.
— Смяташ, че зад неговите думи прозират схващанията на Лейди ли?
— Жените разбират и от емоции, и как да въздействат върху хората. Защото сърцето е жената в нас. Мозъкът е по-голям, говори повече и се мисли за глава на семейството, за командира вкъщи, но всъщност сърцето взема решенията тихомълком. Речта на Макбет е докоснала сърцето ти и умът ти се е повел по неговата преценка. Вярвай ми. Макбет не е толкова ловък манипулатор. Речта е нейно дело.
— Е, и? Всички се нуждаем от по-добра половинка. Стига да е постигнат желаният резултат, какво значение има кой е вдъхновителят, пък бил той и самият дявол? Да не завиждаш на Макбет, Дъф?
— Да завиждам? — изсмя се Дъф. — Откъде-накъде? Той говори и изглежда като истински лидер. Ако освен това и действа като лидер, за общността, разбира се, ще бъде най-добре начело да застане именно той и никой друг.
Зад тях застъргаха столове. Очевидно Макбет нямаше да се върне, а наближаваше да започнат отпечатването на утрешния брой.
До полунощ оставаше час. Вятърът поутихна, но по улиците още се търкаляха боклуци и предмети, изпочупени от снощната буря. Влажният северозападен вятър нахлу в коридорите на Централната гара. Притиснат в тясното пространство, набра скорост, прелетя покрай някаква купчинка до стената, а няколко метра по-нататък — покрай мъж, увил шал около носа и устата си. Стрега се насочи към него.
— Боиш се да не те разпознаят ли, Макбет?
— Шшт, не изричай името ми. Тази вечер държах реч и май се сбогувах с анонимността си.
— Знам. Гледах те по новините. Изглеждаше толкова привлекателен на трибуната. Бях готова да повярвам на всяка твоя дума. Хубавите лица винаги ми завъртат главата.
— Защо се появяваш винаги, когато дойда тук, Стрега?
— Адска смес? — усмихна се тя.
— Друго имаш ли? Спийд? Кокаин? От адската смес получавам халюцинации и кошмари.
— Бурята, не дрогата ти носи кошмари, Макбет. Аз например не пипвам, но сънувах как някакви кучета пощръкляват по време на гръмотевиците. Сдавиха се с пяна по муцуните. Докато още бяха живи, започнаха да се ръфат едно друго. Събудих се потна, но благодарна, че кошмарът е свършил.