— Сънят ти явно е бил пророчески. — Макбет посочи купчината по-нагоре в коридора.
— Какво е това?
— Труп на полуизядено куче, не виждаш ли?
— Май пак ти се привиждат разни неща. Вземи. — Тя пусна пликче в шепата му. — Адска смес. Не се изгубвай точно сега, Макбет. Не забравяй: пътят е лесен. Напред и само напред.
Макбет подмина Бърта и продължи с бърза крачка по безлюдния Работнически площад, леко наклонен към осветената фасада на „Инвернес“. В тъмното под дъжда се мержелееше силует. Макбет се приближи и за своя голяма изненада позна Банко.
— Какво правиш тук?
— Чакам те.
— Под дъжда, без да се прислониш под Бърта или „Инвернес“?
— Така и не успях да се реша.
— На чия страна да застанеш ли?
— Как да постъпя с Малком.
— Не си го вързал с верига, това ли е?
— Моля?
— Водолазите още не са намерили трупа. Без тежест течението го е отнесло.
— Друго имах предвид.
— Да влезем в „Инвернес“, вместо да киснем тук под дъжда. Ще настинем.
— За мен е твърде късно. Студът отдавна е проникнал до мозъка на костите ми. Стоя тук, защото казиното е окупирано от журналисти. Чакат теб, новия директор на полицията.
— Добре, кажи набързо как мина.
— Изпълних задачата по малко по-различен начин. Но не се тревожи. Малком изчезна завинаги и повече няма да го видиш. А дори да се появи, той не подозира, че ти имаш пръст в цялата работа. Мисли, че зад всичко стои Хеката.
— Какви ги говориш? Да не би Малком да е още жив?
Банко потръпна.
— Малком смята, че съм човек на Хеката и съм изманипулирал охранителите на Дънкан. Вярно, друго се бяхме разбрали, но хем разреших проблема, хем пощадих живота на един добър човек.
— Къде е сега Малком?
— Далече.
— Къде? — попита Макбет и по изражението на Банко се досети, че е повишил тон.
— Закарах го на летището и го изпратих за Капитол. Оттам ще замине за чужбина. Предупреден е: опита ли се да се свърже с някого, да даде и най-нищожен знак, че е жив, дъщеря му Джулия незабавно ще бъде ликвидирана. Малком е баща, Макбет. Знам какво означава това. За нищо на света не би рискувал живота на дъщеря си. По-скоро би оставил цял град да се затрие. Повярвай ми, и в най-усойната и мизерна таванска стая Малком ще се буди гладен, премръзнал, самотен и изпохапан от бълхи и ще благодари на Създателя, че и днес дъщеря му е жива.
Макбет вдигна ръка и видя в очите на Банко нещо, което бе виждал само веднъж. По време на съвместните им акции срещу въоръжени бандити или похитители, взели деца за заложници, Банко десетки пъти се бе изправял пред противници, по-едри и по-силни от него, с ясното съзнание, че ще изяде много бой. Впрочем, точно така и ставаше. Ала Макбет само веднъж бе виждал в очите му толкова силен страх: когато Банко се прибра след свиждане в болницата и лекарят на Вера го бе осведомил за резултата от последните изследвания. Безумен, безпаметен страх. Макбет се досещаше, че Банко не се бои за себе си.
— Благодаря. — Макбет отпусна ръка върху рамото му. — Благодаря ти, скъпи приятелю, задето се показа по-съобразителен от мен. Мислех си, че един човек е нищожна жертва в името на толкова велика цел като нашата. Но ти си прав. Един град не се спасява от гибел, като допускаш свестни хора да умират безсмислено. Щом е имало възможност да пощадим Малком, тя е трябвало да бъде използвана. Така ти навярно си спасил и нас двамата от ада, където бихме попаднали един ден за подобно злодеяние.
— О, колко се радвам, че и ти мислиш така! — възкликна Банко и Макбет усети как потреперващите мускули на рамото му се отпуснаха.
— Прибирай се и поспи, Банко. И да поздравиш Флинс от мен.
— Непременно. Лека нощ.
Потънал в размисъл, Макбет прекоси площада. Понякога добрите мъже умират без нужда. Друг път — по необходимост. Излезе на светло при казиното, подмина без внимание журналистическите въпроси за Малком и дали Макбет лично е разстрелял охранителите на Дънкан.
Вътре го посрещна Лейди.
— Излъчиха цялата пресконференция на живо. Беше просто фантастичен. — Тя го прегърна.
Той не я пусна от обятията си, докато не си възвърна топлината в тялото. Усети приятен гъдел по гърба, когато устните й докоснаха ухото му и прошепнаха:
— Господин директоре…
У дома. При нея. Заедно. Само и единствено това искаше той. Ала за да го има, трябваше да го заслужи. Така е устроен този живот. И следващият, помисли си той.