Рефлексите им още са били бързи, нервното напрежение е спаднало. Чистите прорези показват, че ръката им не е трепнала. После обаче транквилантът ги е замаял, започнали са да залитат, да падат, оплескали са се с кръв и накрая са заспали в креслата.
— Нищо ново под слънцето — обади се пуловерът с поло яка. — Веднъж сгащихме двама надрусани банкови обирджии, захъркали в колата с плячката на червен светофар. Не се бъзикам. Престъпниците са такива глупаци, че можеш да…
— Да не се отплесваме — прекъсна го Дъф. — По какво съдиш, че рефлексите им са били още бързи, Кейтнес?
Тя сви рамене.
— Човекът, нанесъл на Дънкан първата прободна рана, е успял да отдръпне ръката си навреме, без кървавата струя да го опръска. Наш експерт установи, че следите по дръжката на кинжала са от кръв, бликнала на фонтан, а не от течаща, капеща или впоследствие размазана кръв.
— В такъв случай подкрепям заключенията ти — кимна Дъф. — Някой да има възражения?
Пълно мълчание.
— Всички ли са съгласни?
Безмълвни кимвания.
— Добре, да приемем, че това го уточнихме. Сега да обсъдим другия неизяснен въпрос: самоубил ли се е Малком. — Дъф стана. — В предсмъртното му писмо се казва, че „Норс Райдърс“ заплашили да посегнат на дъщеря му, ако не им помогне да ликвидират Дънкан. И аз питам: защо Малком ще изпълнява исканията на Свено и компания и тогава ще слага край на живота си, вместо да се обърне към Дънкан с молбата да настанят дъщеря му в обезопасена, тайна квартира? В нашата професия заплахите не са рядкост. Е, как ще коментирате?
Следователите се взираха в пода, един в друг или през прозореца.
— Никакви предположения? Вие сериозно ли? Цял отдел без нито един…
— Малком е знаел, че Свено има свои хора в полицията — обади се онзи, който се люлееше на стола. — Свено е щял да стигне до дъщеря му, независимо къде я скрият.
— Ето че поне поставихме някакво начало — прегърбен, Дъф започна да снове напред-назад. — Да предположим, че според Малком спасението на дъщеря му минава през подчинението му пред исканията на Свено. Или през смъртта на Малком, защото тогава Свено не би имал причина да убива дъщеря му. Следите ли мисълта ми?
Никой от присъстващите не загряваше накъде бие.
— В такъв случай, щом Малком — както става ясно от писмото — не намира сили да живее — било заради опасността да изгуби дъщеря си, било заради вината за убийството на Дънкан — защо Малком не се е самоубил още в самото начало? Така е щял да спаси и дъщеря си, и Дънкан.
Следователите го гледаха смаяни.
— Може ли… — обади се Кейтнес.
— Слушаме те, комисар Кейтнес.
— Въпросът ти е логичен, но човешката психика функционира малко по-различно.
— И как по-точно? Не виждам как по друг начин би могъл да разсъждава човек в положението на Малком. Затова версията за самоубийството му издиша. Въз основа на наличната информация човешкият ум много прецизно претегля плюсове и минуси и в крайна сметка взема решение, чиято логика е неопровержима.
— Ако е толкова неопровержима, тогава защо понякога ние, хората, се разкайваме? И то без да сме получили нова информация.
— Разкайваме се?
— Да, комисар Дъф. — Кейтнес го погледна право в очите. — Разкаянието е чувство, възникващо у човека, когато той съжалява за една или друга своя постъпка. Не е изключено Малком да е сложил край на живота си, подтикнат именно от разкаяние.
— Разкаянието е симптом на заболяване — поклати глава Дъф. — Айнщайн е дефинирал доказателството, че един човек е луд, ако преизчислява определено уравнение с надеждата да получи различен резултат.
— Явно е грешал, защото ние, хората, често стигаме до отговори, различни от първоначалните. Не защото наличните данни са се променили, а защото сме се променили ние, хората.
— Хората не се променят!
Дъф забеляза как присъстващите се поразбудиха и наостриха уши. Явно усещаха, че спорът между него и Кейтнес вече не касае само смъртта на Малком.
— Възможно е Малком да се е променил — настоя Кейтнес. — Не е изключено смъртта на Дънкан да го е променила.
— Не е изключено и друго: да е оставил предсмъртното писмо, да е хвърлил значката си в морето и да е офейкал — отбеляза Дъф. — Това също е човешка черта.
Вратата се отвори. Влезе полицай от „Наркотици“.
— Дъф, на телефона. Става дума за Малком. Държат да говорят лично с теб.
Лейди застана насред стаята и се загледа в спящия мъж в нейното легло. В тяхното легло. Минаваше девет, тя отдавна закуси, а тялото под копринените чаршафи още не даваше никакви признаци за живот.