— Още една причина да не се съмняваш в неговата лоялност, скъпи.
— Преди и аз така смятах. Но очите ми се отвориха… — Макбет смръщи чело и пристъпи към огледалото. Долепи длан до стъклото, сякаш проверяваше дали вътре има нещо. — Обичал ме е като син, бащинската му любов обаче е преминала в омраза, след като е пил от отровата на завистта. Задминах го по кариерната стълбица и вместо той да ми е началник, стана мой подчинен. Освен да се подчинява на заповедите ми, е бил принуден да търпи и безмълвното пренебрежително презрение на своята плът и кръв — на Флинс. Той е виждал как баща му прекланя глава пред използвача Макбет. Някога вглеждала ли си се в кафявите предани очи на куче, което маха с опашка, вдигнало глава към теб с надеждата да го нахраниш? Не смее да мръдне от мястото си и чака, защото така е дресирано. Ти му се усмихваш, галиш го по главата, без да виждаш омразата зад покорството. Не подозираш, че при удобен случай то ще ти се нахвърли и ще ти прегризе гръкляна. Един се гътне, друг го глътне. После ще те зареже наръфан в някой мръсен коридор.
— Скъпи, какво ти става?
— Точно това сънувах.
— Гони те параноя. Банко ти е истински приятел! Ако възнамеряваше да те прецака, щеше да разкаже на Малком за коварните ти схеми.
— Грешиш. Банко ще си остави козовете за най-накрая. Първо ще очисти мен, опасния убиец, после ще съдейства на Малком да се върне и да заеме директорския пост. Нечуван подвиг! Как да възнаградим такъв герой и семейството му?
— Наистина ли вярваш на тази измишльотина?
— Не просто вярвам, а съм сигурен, че е точно така. — Макбет се бе наклонил съвсем близо до огледалото. Носът му докосваше стъклото и го запотяваше. — Виждам какво кроят тези двамата. Банко и Флинс. Трябва да ги изпреваря, но как? — Извърна се рязко към Лейди. — Как? Единствена моя, трябва да ми помогнеш. Трябва да помогнеш на двама ни.
Лейди скръсти ръце. Колкото и фантасмагорично да звучаха разсъжденията на Малком, не бяха съвсем лишени от логика. Не беше изключено да е прав. А дори и да грешеше, Банко така или иначе беше негов съучастник и свидетел, който би могъл да го изпържи. Колкото по-малко хора са замесени, толкова по-добре. Пък и каква реална полза можеха да извлекат те всъщност от Банко и Флинс? Никаква. Лейди въздъхна. Джак казваше, че когато играеш блекджек и картите ти наброявай по-малко от дванайсет точки, си искаш още една карта. Защото нямаш какво да губиш.
— Покани ги довечера в казиното — предложи тя. — Така ще стане по-лесно.
— Тук ли ще…?
— Не, не. В „Инвернес“ станаха достатъчно убийства. Още едно и разследващите ще ни вдигнат мерника. А и не ми се рискува да подплашим клиентите. Трябва да се случи, докато пътуват за насам.
Макбет кимна.
— Ще ги помоля да дойдат с колата под предлог, че разчитам след вечерята да закарат двама от гостите ни до дома им. Знам по кой маршрут ще минат и ако ги предупредя да са точни, ще имам представа в коя минута къде се намират. Ей, ти, жена на моите мечти…
Тя се досещаше за продължението, докато той я прегръщаше, но не се обади.
— … обичам те повече от всичко на този свят… и на отвъдния.
Дъф завари момчето, седнало върху „пушка“ за швартоване на кораби на самия край на кея. Дъждът беше спрял и през бялата облачна пелена отгоре проникваше повече светлина от обикновено. Ала в далечината над фиорда нова кавалкада от синьосиви облаци се готвеше да препусне към Дъф, яхнала северозападния вятър. Единственото сигурно нещо в този град.
— Казвам се Дъф. Ти ли се обади за Малком?
— Жесток белег. — Момчето понагласи превръзката над окото си. — Дочух, че вече не си шеф на „Наркотици“. Вярно ли е?
— Нали било спешно. Казвай.
— Винаги е спешно, господин наркошефе.
— Предпочитам да побързаме. Развържи си езика.
— Ако ти си развържеш кесията.
— Я, каква била работата! Наближи ли времето за следващата доза?
— Трябваше да я взема преди два часа. Щом лично шефът ми идва на крака, значи работата е дебела. Ще ми кихнеш пари за следващите десет дози.
— Или ще изчакам трийсет минути и ще ми изпееш всичко на половин цена. А след още трийсет ще се навиеш почти за без пари…
— Не отричам, господин наркошеф, но кой от нас бърза повече? Сутринта прочетох във вестника за оня пич Малком. Познах го на снимката. Бил се удавил, така пишеше. Заместник-директор на полицията, важна клечка. Сериозно нещо.
— Снасяй, момче, а аз ще ти платя колкото струват показанията ти.