Едноокият се засмя тихо.
— Sorry, господин наркошефе, но вече не хващам вяра на ченгета. Ето ти малък анонс. Събуждам се след дрямка. Седя ей там, между контейнерите, където човек може да се боцне и да си трепери на спокойствие, без да го оберат. Та седя си аз там скрит и виждам Малком от другата страна на канала. Е, наркошефе? Първата доза е безплатна, но за втората се бръкваш дълбоко. Нали си я чувал тая приказка? — Момчето се засмя.
— Не съм сигурен, че успя да ме зарибиш — възрази Дъф. — Ние знаем, че Малком е бил тук, защото намерихме колата му.
— Но не знаете с кого е дошъл.
Горчивият опит бе научил Дъф, че надушат ли възможност да изкарат пари без труд, наркоманите много охотно развързват торбата с лъжите. От друга страна обаче, зависимите по принцип предпочитат по-опростени схеми за измама. Този си беше дал твърде много труд: позвъни в Главното управление с настояването да говори с някой шеф, а после кисна цял час под дъжда, докато чакаше Дъф. При това — в случая — нищо не гарантираше рентиране на „инвестицията“.
— Да не би да познаваш човека, с когото е бил Малком? — попита Дъф.
— Лично — не, но съм го виждал.
Дъф си извади портфейла. Отдели няколко банкноти и ги подаде на момчето.
— Първо мислех да звънна на Макбет — призна то, докато броеше парите. — Ама ми щракна, че няма да ми повярва, като му кажа за кого става дума.
— Негов близък ли е?
— Да. Онзи негов приятел, дъртият, с бялата коса.
— Банко ли? — Дъф неволно се задъха.
— Не му знам името, но съм ги виждал заедно в чакалнята на Централната гара.
— И за какво си говореха Банко и Малком?
— От такова разстояние не ги чувах.
— Тогава… поне обърна ли внимание на интонацията? Приятелски ли разговаряха, или се караха?
— Трудно ми е да отговоря. Дъждът барабанеше по контейнерите, а те двамата стояха с гръб към мен. Нищо чудно да са се карали. По едно време дъртакът размаха патлак, но после се успокои, качиха се във волво „РУ“ и отпрашиха. Дъртакът седна зад волана.
Дъф се почеса по главата. Тайно съглашение между Банко и Малком?
— Много са. — Момчето му подаде една банкнота.
Дъф го изгледа изпитателно. Наркоман да връща ресто? Той дръпна рязко банкнотата от пръстите му.
— Снесе ми това не само за да изкараш пари за дозата, нали?
— А?
— Нали каза, че във вестника си прочел колко сериозен е случаят. Вярно е. Ако се беше обадил с тази информация на журналист, щеше да избиеш десет пъти по-голям хонорар. Значи, или Хеката те праща да пускаш партенки, или имаш някаква друга, задна цел.
— Върви по дяволите, наркошефче.
Дъф го сграбчи за яката и го вдигна от „пушката“ за швартоване. Момчето беше леко като перце.
— Хубаво ме чуй. — Дъф се опита да не вдишва противния дъх на наркомана. — Ще те прибера на топло и ще видиш как ще запееш друга песен, като те натисне абстиненцията и ти просветне, че ти предстоят две денонощия в ада. Ако искаш да се измъкнеш, незабавно ми обясни защо се свърза с мен. Имаш пет секунди. Четири…
Момчето се взираше студено в Дъф.
— Три…
— Проклето, шибано ченге, направо си…
— Две…
— Окото.
— Едно…
— Окото, казах!
— Какво за него?
— Искам да ви помогна да пипнете онзи, дето ми отне окото.
— Кой е той?
Момчето изсумтя.
— Онзи, дето ви праща за зелен хайвер. Още ли не сте загрели, че зад цялата работи стои той? Един-единствен човек в целия град е способен да убие полицейски директор и да му се размине: Невидимата ръка.
— Хеката ли?
Четиринайсета глава
Макбет шофираше по калния път между старите фабрични халета. Сивата понеделнишка облачна покривка висеше ниско над комините и не се виждаше от кои се вие дим и от кои — не. Табели „ЗАТВОРЕНО“ висяха пред порти, завързани с вериги — същински железни панделки.
Пресконференцията мина безболезнено. Безболезнено, защото Макбет се яви прекалено надрусан, за да усети каквото и да било. Постара се да седи отпуснат, облегнат назад, със скръстени ръце и остави Ленокс и Кейтнес да отговарят на въпросите с изключение на адресираните персонално към него. Тях той парираше с „в момента не мога да коментирам“ и придружаваше отказа си с изражение, което създаваше впечатление, че разполагат с доволно количество информация и упражняват пълен контрол над ситуацията. Спокойствие и уравновесеност — ето това се надяваше да е излъчвал. Полицейски директор, недосегаем за околната истерия. На изкрещян въпрос „Нима жителите нямат правото да знаят…“ той се усмихна отегчено и снизходително.