От друга страна, след фиаското на товарното пристанище Дъф не можеше да си позволи още една издънка. Заради онзи провал се сбогува с „Оргкрим“, а при следващ гаф като нищо щеше да се прости и с „Убийства“.
С това терзанията му не свършваха. Останеше ли Макбет за постоянно на поста директор, шефският стол в „Оргкрим“ се овакантяваше и при правилно изиграни карти Дъф имаше добри шансове да си го върне.
Чудеше се дали да не се посъветва с Кейтнес, но това би значело да й разкрие какво знае. А направи ли го, оттам нататък няма как да продължи да пази новата информация в тайна. Щеше да се наложи да предприеме нещо. Да рискува.
Накрая Дъф избра път без сериозни рискове. Ако надеждите му се оправдаят, ще пожъне лаври.
Свърна по малкия железопътен мост и спря на площадката пред скромната бетонна къща на отсрещната страна. Краткото разстояние между Главното управление и дома на Банко му отне повече от четирийсет и пет минути.
— Дъф. — Банко отвори секунди след като посетителят позвъни. — Какво има?
— Явно отивате на празненство.
— Да. Тъкмо се колебая дали да го взема. — Банко вдигна кобура със служебния пистолет.
— Остави го тук. Само ще ти издува сакото. Този възел обаче не е никак подходящ.
— И защо? — Банко наведе глава и опря брадичка в яката на бялата риза в напразен опит да види възела на вратовръзката си. — От петдесет години все така я връзвам.
— Така бедняците си връзват вратовръзките, Банко. Ела да ти покажа как да…
Банко отблъсна ръката му и закри възела с длан.
— Аз съм си беден човек, Дъф. Мислех, че си дошъл да искаш помощ, а не да предлагаш.
— Така е, Банко. Може ли да вляза?
— Ако беше дошъл по-рано, щях да те поканя да изпием чаша кафе, но за жалост ни сварваш на вратата. — Банко остави кобура върху рафта за шапки отзад. — Флинс! — извика той към стълбите.
— Идвам! — чу се отгоре.
— Да излезем навън — предложи Банко и си закопча палтото.
Застанаха под козирката над циментовото стълбище, боядисано в бяло. Дъждът звънтеше по тръбите на улуците. Банко предложи цигара на Дъф. Той отказа. Банко запали.
— Днес ходих на товарното пристанище — подхвана Дъф. — Едно момче, наркоман, поиска да говори с мен. Има само едно око. Разказа ми как изгубил другото.
— Как?
— Един ден я закъсал за дрога, но бил на червено. Мотаел се из Централната гара и забелязал възрастен мъж с бастун, обкован със злато. Опитал се да изпроси от него някой петак.
— Старецът да не е бил Хеката?
— Спрял и разлюлял пред очите му пликче. Било пълно с първокачествена адска смес — току-що сварена, топла-топла. Момчето щяло да я получи при две условия. Първо, да отговори кое сетиво най се бои да изгуби. Момчето веднага отговорило „зрението“. Тогава старецът поставил и второто условие: да пожертва едното си око.
— Без съмнение Хеката.
— На въпроса на момчето защо му е чуждо око, Хеката отговорил, че понеже има всичко, държи да лиши купувача от най-ценното за него. Какво толкова, добавил. Искам само половината ти зрение — че и по-малко. Помисли само колко повече ще цениш другото си — вече единствено — око. Когато губиш, не знаеш какво печелиш.
— Не разбирам такива хора.
— Аз също, но те съществуват. Жадуват за самата власт повече, отколкото за евентуалните привилегии от нея. Предпочитат да притежават безполезното дърво, вместо ядливите му плодове. Само и само за да се поперчат, че е тяхно. А после да го отсекат.
Банко издуха кълбо дим.
— Как постъпил младежът?
— Някакво лице с неопределен пол, жена мъж, придружаващо Хеката, му помогнало да си извади окото. Когато после си бил дозата, цялата болка изчезнала. Наркотикът заличил всички белези, изтрил всички болезнени спомени. Момчето описа преживяването като сюблимно; и до ден-днешен не съжалява за решението си. Непрекъснато копнее да изпита същото блаженство отново и отново.
— Има ли и друга цел?
— Да. Да отмъсти на онзи, който му е отнел окото.
— Да се нареди на опашката от преследвачи на Хеката.
— Според мен това момче ще ни помогне да го заловим.
— И как точно ще ни помогне един окаян роб на наркотиците?
— В така нареченото предсмъртно писмо на Малком той хвърля вината върху „Норс Райдърс“. Според младежа обаче зад цялата история стои Хеката. И зад писмото, и зад убийството на Дънкан. Хеката и Малком са се сдушили и действат в комбина. А вероятно има замесени и други полицаи.