Макбет стоеше здраво стъпил върху солидните каменни плочи пред главния вход на казино „Инвернес“ и въпреки това имаше чувството, че земята под краката му се люлее. Пред него мъж с наднормено тегло се мъчеше да се измъкне от задната седалка на лимузина. Портиерът на казиното, облечен в червена униформа, държеше вратата на колата и разпънат чадър и видимо се колебаеше дали да протегне ръка и да издърпа дебелака, или да пощади достойнството му. Най-сетне гостът успя да се справи сам. Лейди мигом се спусна към него.
— Нашият любим… моят любим кмет! — засмя се тя и го прегърна. „Никак не лесна работа“ — помисли си Макбет и чу собствения си идиотски смях, докато гледаше как тънките ръце на Лейди обвиват гърба на Туртел, целият в паласки. — Всеки път ми се струваш все по-готин и по-мъжествен — изчурулика Лейди.
— А ти, Лейди, ставаш все по-красива и все по-умела лъжкиня. Макбет…
Макбет стисна подадената му десница и с удивление забеляза как палецът му потъва и се изгубва между две тлъсти гънки.
Младеж с кафяви очи, гладка кожа, красив като девойка и на вид още тийнейджър слезе от задната врата и заобиколи лимузината с разкършена походка. Усмихна се смутено на Туртел, сякаш очакваше помощ.
— Кой е този млад господин? — поинтересува се Лейди.
— Синът ми.
— Шегаджия! Ти нямаш деца. — Лейди го тупна закачливо по ревера.
— Извънбрачният ми син — поправи се Туртел, прегърна младежа през кръста и смигна дяволито на Макбет. — Открих го съвсем наскоро. Приликата е очевидна, нали, Лейди?
— Винаги си бил голям хитрец, скъпи кмете. Да му дадем някакво име?
— Как ви се струва Каси Туртел-младши? — Кметът засука мустака си а ла Салвадор Дали и избухна в гръмък смях.
— Заповядайте вътре да се освежите с питие — покани ги домакинята.
Двамата гости влязоха, а Лейди се приближи до Макбет.
— Не го е срам, перверзникът му с перверзник — промърмори той. — Мислех Туртел за почтен мъж.
— Почитат го, а другото няма значение, скъпи. Властта ти дава свободата да правиш каквото си искаш, без хората да изгубят уважението към теб. Е, сега поне се усмихваш.
— Така ли?
— Ухилил си се като зелка. — Лейди разцъфна в сияйна усмивка срещу току-що спрелия пред входа автомобил. — Обери си малко усмивката, скъпи. Това е Янович, капитолски инвеститор в недвижими имоти.
— Поредният лешояд, който ще изкупи фабриките ни на безценица ли?
— Разглежда казина. Поздрави го учтиво и при удобен случай го увери, че уличната престъпност в града е намаляла.
Флинс изкрещя инстинктивно и се наведе, когато задното стъкло се пръсна.
— Колко са? — попита спокойно баща му и свърна рязко надясно по павирана уличка.
Флинс се обърна. Ревът от мотоциклетите зад тях се усилваше, сякаш ги преследваше разярен дракон.
— Пет или шест — извика Флинс. — Дай ми пистолета си!
— Оставих го вкъщи. Дръж се здраво!
Извъртя волана, гумите се удариха в бордюра, волвото подскочи и забърса ъгъла на шикозен бутик. Банко зави наляво по още по-тясна пресечка, Флинс схвана каква тактика е възприел баща му. В тесните еднопосочни улички нямаше опасност мотоциклетите да се изравнят с волвото и на бърза ръка да им видят сметката. Но те приближаваха неумолимо. Зад волвото се разнесе трясък, Флинс още не се беше научил да различава оръжията по изстрелите, както умееше баща му, ала този път се досети, че стрелят с ловна пушка — по-добре, отколкото с…
По каросерията на волвото затрещя градушка.
… автомат.
Бащата направи поредния остър завой — решително, все едно знае къде отива. Бяха навлезли в търговската част на града, но магазините бяха затворени, а улиците — почти безлюдни в дъжда. Дали Банко наистина знаеше изход от този лабиринт? Сякаш в отговор Банко свърна внезапно надясно и подмина табела с лоши новини.
— Тате, задънена улица!
Банко не реагира.
— Тате!
Банко продължаваше да шофира най-невъзмутимо, вперил напред съсредоточен поглед, с ръце, вкопчени здраво във волана. Чак сега Флинс забеляза кръвта. Стичаше се по главата на баща му и се вливаше под ризата. Бе попила в бялата яка и я бе обагрила в розово. На мястото, откъдето извираше кръвта, нещо липсваше, Флинс отмести поглед към арматурното табло. Ето защо Банко не му отговаряше. Ухото му лежеше залепено за таблото — окървавено парче бледо парче кожа.