Усети топла длан върху ръката си, стиснала скоростния лост.
— Кой държи волана, момче? Ти или аз?
Погледът на Банко беше леко премрежен, но той се беше изправил върху седалката и стискаше кормилото. В следващия миг старческият глас на двигателя изрева продрано и колата потегли по мокрия паваж, докато зад нея автоматите пукаха и тракаха, все едно китайци гърмят бомбички за Нова година.
Макбет гледаше Лейди. Тя седеше през две места от него и разговаряше оживено със сътрапезника си — Яно някой си. Имотна акула от Капитол. Лейди свойски беше поставила длан върху ръката му. Миналата година на мястото на имотната акула седеше един от най-влиятелните индустриалци в града. Тогава той се радваше на вниманието на Лейди. Тази година обаче закриха фабриката и собственикът не беше поканен.
— Двамата с теб трябва да си поговорим — заяви Туртел.
— Съгласен. — Макбет се обърна към кмета, който тъкмо натъпкваше вилица, накамарена с телешко, в широко отворената си паст. — За какво по-точно?
— Как така за какво? За града, разбира се.
Макбет наблюдаваше с удивление как гушата на кмета се нагъва като хармоника, докато той дъвче.
— За благото на града — добави Туртел и се усмихна.
Сякаш беше казал виц. Макбет съзнаваше необходимостта да се съсредоточи върху разговора с кмета, ала въпреки усилията си не съумяваше да събере мислите си и да ги задържи на земята. Сега например се чудеше дали майката на телето е още жива. И дали по някакъв начин усеща, че в момента ядат детето й.
— Притеснява ме онзи радиожурналист, Кайт — каза Макбет. — Разпространява злонамерени слухове и явно си е поставил за цел да ни дискредитира. Как се неутрализира такъв човек?
— Журналист — забели очи кметът. — С тях трудно се излиза на глава. Отговарят само пред редакторите си. И макар тези редактори на свой ред да се отчитат пред медийни собственици, които се интересуват само от печалби, журналистите са твърдо убедени, че служат на по-висша цел. Костеливи орехи са те. Не се храниш, Макбет. Нещо тревожи ли те?
— Мен ли? Ни най-малко.
— Наистина ли? При положение че убиха директора, заместникът му е в неизвестност и цялата отговорност изведнъж се стовари върху твоите плещи? Ако ти не си разтревожен, аз ще се разтревожа!
— Нямах това предвид. — Макбет погледна към Лейди с надежда тя да му се притече на помощ, защото седеше от другата страна на Туртел, но в момента тя разговаряше със сътрапезницата си отляво — финансова съветничка към градската управа или нещо подобно.
— Извини ме. — Макбет стана.
Лейди му хвърли въпросителен, леко притеснен поглед. Той се отправи припряно към рецепцията.
— Дай ми телефона, Джак.
Администраторът постави апарата пред него. Макбет набра централата на Главното управление. Вдигнаха на петото позвъняване. Това много време ли беше, или малко, при положение че звъниш в полицията? Макбет не знаеше, не се бе замислял по въпроса. Оттук нататък обаче щеше да му се налага да обръща внимание и на такива подробности.
— Обажда се старши инспектор Макбет. — Трябваше да повиши и званието си, за да съответства на поста му. — Свържете ме с „Патрули“.
— Готово.
Чу, че прехвърлиха обаждането му към вътрешна линия. Отново се разнесе сигнал за свободно. Макбет си погледна часовника. Нещата определено ставаха бавно.
— Напоследък не те виждам в игралната зала, Джак.
— Вече не работя като крупие, сър. Престанах след… след онази вечер.
— Разбирам. Такива преживявания оставят травма за цял живот.
Джак сви рамене.
— Не само това е причината. Като администратор ме бива повече. Не е трагедия.
— Но като крупие не печелеше ли повече?
— Когато се чувстваш като риба на сухо, парите губят значение. Рибата не може да диша и умира, дори до нея да има пълна торба с пари. Ето това вече е трагедия, сър.