Макбет не успя да му отговори.
— Сектор „Патрули“. Добър ден — обади се глас от слушалката.
— Обажда се Макбет. През последния час да сте получавали сигнали за стрелба в района на възвишението „Бесилката“?
— Не. Какво се е случило?
— Гост на казиното спомена, че минал оттам и чул силен пукот. Сигурно някоя кола е пукнала гума.
— Най-вероятно.
— Значи, във Втори район запад е спокойно?
— Имаме данни само за едно проникване с взлом в златарско ателие, сър. В момента колегите пътуват към местопроизшествието.
— Ясно. Е, лека вечер.
— И на вас, старши инспекторе.
Макбет затвори. Прикова поглед в килима, в причудливите тъкани завъртулки и цветя. Преди не им беше обръщал внимание, но сега сякаш се опитваха да му кажат нещо.
— Сър?
Макбет вдигна глава. Джак изглеждаше притеснен.
— От носа ви тече кръв.
Макбет докосна горната си устна и погледна пръстите си. Увери се, че администраторът казва истината, и забърза към мъжката тоалетна.
Банко настъпи газта надолу по шосето. Вятърът ги брулеше през отвора, образувал се след падането на пасажерската врата. Подминаха „Обелиска“. Още малко и щяха да стигнат до Централната гара.
— Виждаш ли ги?
Не чу какво му отговори Флинс.
— По-високо!
— Не.
Банко беше оглушал с дясното си ухо или защото ушният канал се бе напълнил с кръв, или защото куршумът бе отнесъл не само ушната мида, но и слуха му. Ала не това го безпокоеше в момента. Погледна бензиномера. През последните четири-пет минути, откакто се измъкнаха от търговския район, стрелката забележимо се бе преместила по-надолу. Автоматите, чието тракане бе чул сравнително безобидно, бяха пробили резервоара. И това не безпокоеше Банко. Разполагаха с достатъчно бензин да се доберат до „Инвернес“ и да се скрият там.
— Кои са тези типове, тате? И защо ни преследват?
Отпред се появи Централната гара.
— Не знам, Флинс. — Банко се съсредоточи върху пътя и дишането си.
Трябваше да диша, да поема въздух в дробовете си. И да продължава. Да не спира, преди да е обезпечил безопасността на Флинс. Само това имаше значение. Само това и нищо друго. Не го притесняваше, че пътят се размива пред очите му.
— Някой е знаел, че ще минем точно оттам, тате. Онзи светофар беше умишлено развален. Знаели са точно кога ще прекосим кръстовището до „Бесилката“.
Същото бе минало и през ума на Банко. Ала сега то нямаше значение. Важното беше, че подминаха Централната гара и пред тях се виждаха светлините на казино „Инвернес“. Оставаше само да спре пред главния вход и да се погрижи Флинс да влезе вътре невредим.
— Виждам ги, тате. Зад нас са на около двеста метра, че и повече.
Ако не ги забави задръстване, преднината щеше да им бъде достатъчна. Ех, да имаше сега буркан и сирена, по-лесно щеше да си разчисти пътя. Банко се втренчи в „Инвернес“. Буркан. Стане ли твърде напечено, ще мине направо през Работническия площад. Сирена. Нещо заседна в гърлото му. Една мисъл се загнезди в ума му.
— Чу ли сирени, Флинс?
— Какво?
— Сирени на патрули. Чу ли сирени горе до златарското ателие?
— Не.
— Сигурен ли си? Във Втори район запад винаги гъмжи от патрули.
— Сигурен съм. Не чух нито една.
Банко усети как го връхлитат болка и мрак.
— О, не — прошепна той. — Не, Макбет, момчето ми…
Сграбчи волана и зави наляво.
— Тате! Нали уж отивахме в „Инвернес“!
Банко натисна клаксона, даде газ, изнесе се вляво и изпревари колата отпред. Усети как парализираща болка сковава гърба му и плъзва към гърдите. Още малко и дясната му ръка щеше да откаже. Куршумът едва ли бе оставил голяма дупка в облегалката, но го бе ранил. Ето това го притесняваше.
Пред тях се намираше товарното пристанище, а зад него се простираше морето, обгърнато в тъма.
Оставаше обаче една последна възможност.
Макбет се погледна в огледалото над умивалника. Кръвотечението беше спряло, но той се досещаше на какво е симптом: лигавицата му е увредена от прекомерен прием на дрога. Налагаше се да направи пауза. Друго беше на млади години. Тогава организмът му понасяше безропотно всевъзможни издевателства. Ала сега, продължи ли да се друса със същите темпове, носът му ще започне да го боли и да кърви и да му докара зверски световъртеж. Да, определено трябва да спре за известно време. Тогава защо, докато си мисли това, навива на руло банкнота? Допря я до края на линийката прах върху плота. Бе принуден да направи изключение. В този критичен момент се нуждаеше от наркотик. Трябваше да се разправя със затлъстелия перверзен кмет, от една страна, и от друга — с бандитите от „Норс Райдърс“, които явно не бяха успели да спазят уговорката. Напрягаше го и Лейди. Не я възприемаше, разбира се, като проблем. Тя беше началото и краят, неговото раждане, неговият живот и смърт. Стимулът му да съществува. Любовта й наистина го изпълваше с трепетно щастие, ала и с болка, замислеше ли се какво може да му бъде отнето. Той вдиша, всмука жадно наркотика навътре, навътре — чак до мозъка. Погледна се в огледалото. Лицето му се изкриви до неузнаваемост. Косата му побеля. Устните му станаха женски, начервени. Белег проряза диагонално лицето му. Под брадичката му се образуваха гънки. Сълзи изпълниха очите му и потекоха по страните му. Непременно трябва да спре. Беше виждал хора, изсмъркали такива количества дрога, че накрая се налагаше да им поставят носови протези. Трябва да спре, преди да е станало твърде късно, докато още има спасение. Да спре и да мине на инжекции.