Сержанта виждаше, че се приближават към задните фарове на волвото. Даде още газ. Знаеше, че другите трудно ще смогнат на темпото му, макар неговият двигател да беше само 450 кубика. Върху мокър мазен асфалт опитът и нюхът са по-важни от мощността. Затова с огромна изненада забеляза в огледалото настигащ го мотоциклет. Позна го. Червеният „Индиан Чийф“ мина толкова близо до Сержанта, че върхът на рога едва не го перна. Мотоциклетът го изпревари, проблесна сабя. Откъде се бе появил? Как бе разбрал? Как винаги разбираше, че се нуждаят от него? Сержанта намали. Нямаше намерение да оспорва челното място на Свено пред колоната.
Банко минаваше по маршрута, по който бяха преследвали съветския камион. Предприе няколко рисковани изпреварвания, но те само временно увеличиха преднината пред мотоциклетистите. Не след дълго те щяха да я стопят. Банко обаче се надяваше времето да му стигне. Пред тунела дървена бариера и табела оповестяваха, че мостът е затворен поради ремонт. Предницата на волвото връхлетя върху бариерата и я разтроши. Разхвърчаха се стърготини. Светлината от предните фарове проби мрака в тунела. Банко шофираше с една ръка, другата лежеше безжизнена в скута му. Вече виждаха изхода, но тогава чуха сприхавото бъбрене на навлизащите в тунела мотоциклети.
Банко удари спирачка преди острия завой на моста, после пак натисна газта.
Изведнъж се озоваха навън. Внезапно се възцари тишина. Небето беше ясно, а под лунната светлина фиордът блещукаше в бакърен оттенък ниско долу под тях. Чуваше се само как двигателят на волвото работи с максимална мощност. Изведнъж изсвистяха гуми — Банко удари спирачка насред моста, там, където някога се издигаше статуята на Кенет, и отби встрани. Вятърът развяваше червената ограничителна лента, опъната от „Пътно строителство“, след като „ЗИС“-ът отнесе мантинелата. Флинс се извърна изумен към баща си. Той освободи от скорост и се наведе да пререже колана на сина си с джобен нож.
— Какво… — промълви Флинс.
— Бензинът ни изтича, сине. Слушай ме внимателно. Никога не съм обичал да те назидавам, знаеш го, но искам да ти кажа нещо…
Банко се наведе към вратата от своята страна, сви колене и се извъртя на седалката, както преди малко Флинс бе направил в опит да се изхлузи изпод колана.
— Можеш да станеш какъвто си поискаш, Флинс. Затова не ставай какъвто бях аз: лакей на лакеи.
— Тате…
— И никога не падай по гръб.
Опря подметки в рамото и хълбока на сина си. Видя, че Флинс се опитва да се хване за нещо, но го изрита с всичка сила. Флинс изкрещя — и от негодувание, и от страх. С такъв крясък се беше родил. Но и тогава, и сега изхвръкна навън като тапа, с прерязана пъпна връв, сам-самичък в големия свят, оставен на произвола на съдбата си.
Банко изпъшка от болка, намести се на седалката, включи на скорост и потегли към своята участ.
Слезе от моста, измина три километра и бензинът му свърши. Вече му дишаха във врата. Колата едва се тътреше. На Банко му се приспа и той отпусна глава назад.
Студът бе обхванал гърба и стомаха му и бе започнал да сковава и сърцето. Мислеше си за Вера. Най-сетне заваля — дъжд от олово. Оловото надупчи каросерията, седалките, тялото на Банко. Той се взираше през страничното стъкло в планината. И там, почти на върха, видя онова, което, погледнато от града, приличаше на апотеоз на злото. Но оттук се виждаше точно каквото беше: разпятие, озарено от лунна светлина. Беше толкова близо. Сочеше пътя. Дверите се разтвориха.
— Постепенно вдигане на летвата — промърмори Банко. — Постепенно издигане…
Шестнайсета глава