Дъф слушаше как ускорения дъх на Кейтнес постепенно се нормализира. Освободи се от обятията й и се обърна към нощното шкафче.
— Какво става, Пепеляшке? — прошепна тя. — Да не наближава полунощ?
— Имаме време, но тази вечер не бива да закъснявам.
— Откакто дойде, поглеждаш часовника през половин час. Толкова ли нямаш търпение да си тръгнеш?
Той пак се обърна към нея. Обви тила й с длан.
— Друга е причината, красавице. Просто с теб изгубвам представата за време.
И леко я целуна по устните. Тя се засмя тихо.
— Бива те да сваляш звезди, Ромео. Но аз доста мислих.
— Плашиш ме.
— Престани. И стигнах до извода, че те обичам.
— Плашиш ме.
— Стига де. Не ми стига да те виждам от дъжд на вятър. Не искам всеки път да се изпаряваш като недосънуван сън.
— И аз не искам, скъпа, но…
— Стига вече с тези „но“-та. Все обещаваш да й кажеш за нас, но неизменно изниква по някое „но“ и ти отлагаш намерението си. Оправдаваш се с нея, с децата, с…
— Съображенията ми са основателни, Кейтнес. Разбери! Имам семейство, а семейството…
— … включва отговорност, от която не мога да избягам — цитира го тя. — А защо не помислиш за мен? Не съм забелязала да си тръгваш оттук с гузна съвест.
— Отлично знаеш, че не е вярно. Пък и ти си млада, пред теб са толкова възможности.
— Възможности? Какво искаш да кажеш? Та аз обичам теб!
— Просто в момента Мередит и децата са изцяло зависими от мен. Дай да изчакаме децата да поотраснат още една година, тогава всичко ще стане по-лесно и…
— Не! — Кейтнес стовари длан върху завивката. — Искам да й кажеш още сега, Дъф. Между другото, за пръв път я наричаш с името й.
— Кейтнес…
— Мередит — хубаво име. Отдавна й завиждам за него.
— Защо изведнъж се разбърза така да обявим връзката си?
— През последните дни получих просветление. Ако искаш нещо, не чакай някой да ти го даде. Трябва да бъдеш твърд, дори безскрупулен, но по-добре да отсечеш отведнъж. Повярвай ми, не ми е никак лесно да искам от теб да пожертваш семейството си. Ще пострадат невинни, а това не ми е в природата.
— Именно, Кейтнес. Не ти е в природата. Откъде тогава ти хрумна това за отсичането отведнъж?
— Дъф — тя седна по турски в леглото, — обичаш ли ме?
— Да! Боже мой, да.
— Тогава ще го направиш ли? Ще го направиш ли заради мен?
— Чуй ме, Кейтнес…
— Мередит ми харесва повече.
— Любов моя, обичам те безумно. За теб бих умрял. Да, за теб бих дал живота си, без да се замисля, но тук не става дума само за моя живот.
Дъф поклати глава. Пое дъх, за да продължи, но го издиша безмълвно. Отсечи отведнъж. Дошло ли му беше времето да го направи? Мисълта го озадачи. Нима, без да го съзнава, през цялото време се бе опитвал да се отдалечи от Кейтнес и да се върне у дома във Файф? Дъф пак си пое дъх.
— Майка ми е починала при раждането ми; пожертвала е живота си за мен. Простила се със своя, за да живея аз. И макар по природа да съм като нея — склонен да жертвам живота си в името на любовта — обичта към децата ми е най-силна. Самата мисъл да поставя моите желания над потребностите на моите деца, да им отнема семейството заради моя егоизъм, заради любовта ми към друга жена, за мен е равносилно на гавра с паметта на майка ми.
Кейтнес запуши с длан устата си. Очите й се наляха със сълзи, а от гърлото й се отрони сподавено ридание. Тя скочи и излезе от спалнята.
Дъф стисна очи. Просна се върху възглавницата. После стана и отиде при Кейтнес. Намери я в дневната. Стоеше под капандурата и гледаше нагоре, гола и ослепително бяла под неоновата светлина отвън. Вадичките дъждовна вода по прозореца приличаха на сълзите, стичащи се по бузите й.
Той застана зад нея и прегърна голото й тяло.
— Само кажи и си тръгвам — прошепна в косите й.
— Не плача, защото не мога да те имам само за себе си, Дъф. Плача заради коравото ми сърце. Докато ти, ти си човек с истинско сърце, любов моя. Човек, на когото едно дете може да разчита. Не мога да не те обичам. Прости ми. Щом няма начин да получа всичко, поне ми дай колкото можеш да ми отделиш от чистото си сърце.
Дъф мълчаливо продължаваше да я държи в прегръдките си. Целуваше шията й. Хълбоците й се раздвижиха. Той се замисли за уговорката си с Банко: срещата при локомотива. До полунощ обаче оставаше много време.
— Казино „Инвернес“. Разговаряте с Джак.
— Добър вечер, Джак. Дай ми Макбет.
— В момента е на официална вечеря. Какво да му…
— Извикай го, Джак.
Пауза.
Сержанта погледна мотоциклетите, обградили телефонната кабинка. Дебели змии дъждовна вода се виеха надолу по стъклото, изкривяваха и изопачаваха формите, но въпреки това гледката му се струваше несравнима по красота. Двуколесни и яхналите ги братя.