— Ще го помоля, сър. Кой се обажда?
— Просто му кажи, че е онзи, когото очаква.
— Разбира се, сър.
Сержанта чакаше. Прехвърли тежестта на другия си крак. Премести кървавия пакет от едната мишница под другата.
— Да, моля.
— Добър вечер, Макбет. Обаждам се само да съобщя, че рибата е в мрежата, но малкото рибе се измъкна.
— Къде отиде?
— Вероятността да е оцеляло е едно на хиляда. Според мен можем да сме спокойни, че лежи мъртво на дъното на морето.
— И?
— Рибешката глава е на път. Признавам, ти се издигна в очите ми, Макбет. Малцина притежават небцето и стомаха да се насладят на такъв деликатес.
Макбет затвори, вдиша дълбоко няколко пъти и се хвана за плота.
— Зле ли ви е, сър?
— Нищо сериозно, Джак. Малко ми се зави свят.
Макбет отблъсна мислите и картините една по една.
Приглади костюма, нагласи вратовръзката и се върна в ресторанта.
Гостите разговаряха и вдигаха наздравици, но настроението беше вяло. Навярно този тип хора не купонясват шумно и освободено като бойците от Спецотряда. Възникваше обаче и въпросът дали смъртта на Дънкан не хвърля по-тежка сянка върху казиното, отколкото на Лейди й се щеше да си признае. Макбет видя, че някой е седнал на мястото му. Навярно придружителят на Туртел, предположи той. В отсъствието на Макбет кметът е съзрял удобна възможност да го повика при себе си. Изведнъж обаче Макбет си даде сметка, че е сгрешил, и се закова зад стола си. Сърцето му спря.
Банко.
На мястото му седеше Банко.
— Какво има, скъпи? — Лейди се беше обърнала и го гледаше изненадано. — Няма ли да седнеш?
— Мястото ми е заето.
И Туртел се извърна.
— Хайде, Макбет, сядай.
— Къде?
— Как къде? На стола ти — отвърна с недоумение Лейди. — Какво те притеснява?
Банко завъртя глава на сто и осемдесет градуса като бухал и Макбет изкрещя, вторачен в дълбокия дъгообразен разрез през врата на бялата яка. От раната бликаше кръв. Все едно вино плисна през ръба на препълнена чаша, в която някой продължава да налива.
— Кой… кой ти го причини? — простена Макбет, сграбчи с две ръце врата на Банко и започна да притиска раната, за да спре кръвта. Тя обаче продължаваше да шурти между пръстите му като разредено вино.
— Какво те прихваща, скъпи? — засмя се пресилено Лейди.
Банко отвори уста.
— Ти. Беше. Сине мой — произнесе той монотонно, а лицето му остана безизразно като кукла на вентролог.
— Не!
— Видях. Те. Директоре. Чакам. Те. Директоре.
— Млъкни! — Макбет стисна още по-силно.
— Ще ме удушиш, Мракбес.
Ужасен, Макбет си дръпна ръцете като опарен. Някой го сграбчи за лакътя.
— Идвай — нареди Лейди. Той понечи да се отскубне, ала тя просъска в ухото му: — Веднага! Докато още си директор на полицията.
Хвана го под ръка, сякаш тя го следва, а не обратното, и двамата отплаваха от ресторанта под погледите на гостите.
— Какво ти става? — просъска тя, след като се заключиха в апартамента си.
— Не го ли видя? Не видя ли Банко? Седеше на моя стол!
— Божичко, надрусан си и халюцинираш! Да не искаш кметът да си помисли, че директорът на неговата полиция е умопобъркан?
— Неговата полиция?
— Именно Туртел ще одобри назначението ти, Макбет. Настаних ви един до друг, защото очаквах поне да не опровергаеш, че си точният човек за този пост. Ох, пусни ме!
— Господин кметът само ще си изпати, ако реши да ми подлива вода. Мога още утре да го тикна в затвора. И да няма за какво, ще измисля. Аз съм директор на полицията, момиче! Даваш ли си сметка какво означава това? Командвам шест хиляди души, две хиляди от които въоръжени! Цяла армия, любов моя!
Макбет забеляза, че погледът й омекна.
— Това вече е друго нещо — прошепна тя. — Възвръщаш си разсъдъка, любими.
Той продължаваше да стиска тънката й изящна китка, но ръката й започна да се движи в джоба му.
— Ето това вече наистина си ти.
— Хайде да…
— Не, не сега. — Тя си извади ръката. — Имаме гости. Искам да ти подаря нещо по случай новия пост.
— Какво?
— Погледни в нощното шкафче.
Макбет го отвори и извади калъф. Вътре лежеше лъскав кинжал. Вдигна го срещу светлината.
— Сребро?
— Планирах да ти го подаря след празненството, но може да ти потрябва още сега. Само среброто има силата да умъртвява призраци.