— Благодаря, любов моя.
— Моля. Сега ми кажи, че Банко е мъртъв.
— Мъртъв е.
— Добре. Ще скърбим по-късно. Сега ще се върнем при другите и ти ще обясниш, че изпълнението отпреди малко е наша стара закачка. Да вървим.
В единайсет и десет Кейтнес още лежеше в леглото, а Дъф се беше облякъл и стоеше до кухненския плот. Направи си чай. Намери лимон в хладилника, но единственият чист нож беше пригоден по-скоро за издълбаване, отколкото за рязане на тънки резени. Дъф заби върха в кората и оттам пръснаха ситни капчици. В този час на нощта щеше да стигне до Бърта за по-малко от трийсет минути. Не бива да закъснява. Съдейки по поведението на Банко, той искаше да си излее душата, да се освободи от бремето на… на какво? На вината? Или просто да сподели какво знае? Банко не беше предводител, а последовател, изпълнител. Съвсем скоро Дъф щеше да узнае кои са другите замесени. Въоръжен с тези сведения, щеше да… Телефонът на стената до корковата дъска изведнъж наруши тишината.
— Звъни! — извика той.
— Чух, ще вдигна оттук! — отвърна Кейтнес от спалнята.
Тя имаше апарат във всяка стая: едно от нещата, които го караха да се чувства възрастен заедно с нея. С Мередит вероятно бяха малко старомодни, но смятаха, че един телефон е достатъчен за домакинството. Няма нищо лошо да се раздвижиш малко, за да вдигнеш.
Дъф взе кухненска кърпа и си избърса ръката. Заслуша се в гласа на Кейтнес, за да прецени какъв разговор води; кой й звъни в този късен час. Мередит, хрумна му неочаквано. Бързо отпъди нелепата мисъл. Второто предположение се загнезди по-продължително. Любовник. Друг любовник, по-млад. Или по-скоро ухажор, кандидат. Някой, който се спотайва на заден план, готов да се отзове, ако Дъф не задоволи потребностите й. Ето я причината за внезапния натиск от нейна страна. Дъф обаче не просто не се поддаде на ултиматума й. Опитът й да диктува условията пропадна. Тя се озова в губеща позиция и се видя принудена да отстъпи. Докато размишляваше, Дъф си даде сметка, че донякъде му се иска наистина да й се обажда ухажор. Странни същества сме ние, хората.
— Ще повториш ли? — помоли Кейтнес с делови, леко разтревожен глас. — Идвам веднага. Обади се на другите.
Определено я търсеха по служба. Навярно от групата за оглед.
Дъф чу как тя трескаво започна да се облича в спалнята. Надяваше се местопрестъплението да не е по пътя към Файф, за да не се налага да я кара дотам. Усети щипане по опакото на дланта си. Облиза мястото, докато гледаше лимона. Сокът беше потекъл по едно от ожулванията, получени, когато плонжира върху асфалта по време на злополучната акция срещу „Норс Райдърс“. Дъф постоя така две-три секунди, после издърпа ножа от лимона и пак го заби: този път отривисто и бързо. Пусна ножа мигновено и си дръпна ръката, но пак усети щипане. Излизаше, че е невъзможно. Няма начин да намушкаш някого, без да те опръска кръв — колкото и бързо да си дръпнеш ръката.
Кейтнес влезе с тежки стъпки в кухнята. Носеше черно лекарско куфарче.
— Станало ли е нещо? — попита Дъф, като видя изражението й.
— Обадиха се от Главното. Заместникът на Макбет от Спецотряда…
— Банко? — Дъф усети как гърлото му се стяга на възел.
— Да. — Тя издърпа едно чекмедже. — Намерили са го близо до моста „Кенет“.
— Как така намерили? В смисъл…?
— Да. — Тя ровеше припряно.
— Как… — Напираха твърде много въпроси и Дъф безпомощно се хвана за главата.
— Още не знам, но полицаите на мястото казаха, че колата му е направена на решето. А главата му я няма.
— Какво означава „няма я“? Отсекли ли са я?
— Ще стане ясно. — Кейтнес извади чифт бели латексови ръкавици от чекмеджето и ги пъхна в куфарчето. — Ще ме закараш ли?
— Нали ти казах, имам среща…
— Не каза къде точно. Щом ще те забавя…
Той пак погледна ножа.
— Ще дойда с теб — заяви. — Ще дойда, разбира се. Оглавявам „Убийства“. Този случай е по-важен от другите ми ангажименти.
Дъф се обърна и запрати ножа с всичка сила в корковата дъска. Той се превъртя оборот и половина около оста си, дръжката му се удари в дъската и ножът издрънча върху кухненския под.
— Какво се опитваш да направиш? — попита Кейтнес.
Дъф се взираше замислено в ножа.
— Нещо, което се постига с усилени тренировки. Да вървим.
Седемнайсета глава
— Какво мога да направя за теб, Ситон? — попита Макбет.
Слънчевите лъчи, току-що намерили пролука в облаците, сега проникваха през мръсните прозорци в кабинета на полицейския директор и падаха върху бюрото, върху снимката на Лейди, върху календара, който показваше, че е вторник, и върху скицата на картечницата „Гатлинг“. Слънцето озаряваше и лъсналото плешиво теме на мършавия, жилест полицай.