— Точно така. — Дъф постави ножа за писма напречно върху показалеца си — образува се кръст. — Ако имаш намерение да убиеш човек с кинжал, няма ли да хванеш кинжала здраво, та, в случай че не улучиш голям кръвоносен съд при първото пробождане, да го намушкаш повторно?
— Бих постъпил точно така, предполагам — потвърди Ленокс, докато се взираше в ножа.
— А ако пробиеш сънната артерия от първия път, както знаем, че е станало с Дънкан, от раната ще изригне кървав фонтан на няколко тласъка, после налягането ще падне, сърцето ще спре да бие и кръвта вече само ще се процежда от раната.
— Следя мисълта ти.
— Кинжалът, който открихме у Хенеси обаче, беше целият омазан в кръв, имаше дълбоки отпечатъци от пръстите му, а дланта на Хенеси също беше силно окървавена. — Дъф посочи дръжката на ножа за писма. — Следователно бодигардът не е държал дръжката, когато от врата на Дънкан е изригнал обилен кървав фонтан, а я е хванал по-късно — след като вече е била окървавена. Или някой е притиснал насила ръката му около дръжката. Защото този някой не е намушкал Дънкан, а е запратил кинжала към врата му от разстояние.
— Разбрах те — кимна Ленокс и се почеса по главата. — Но какво значение има дали е бил намушкан от упор, или е бил прободен от летящ кинжал? Резултатът е един и същ.
Дъф му подаде ножа за писма.
— Опитай се да го забиеш в корковата дъска.
— Ама…
— Давай.
Ленокс се изправи. До дъската имаше около два метра.
— Вложи сила — посъветва го Дъф. — За да забиеш цялото острие на кинжал в човешки врат, е нужна сила.
Ленокс запрати ножа. Той се удари в дъската и падна на пода.
— Опитай още десет пъти. — Дъф вдигна ножа и пак го постави върху показалеца си. — На бас за бутилка хубаво уиски, че няма да успееш дори да одраскаш корка с върха му.
— Съмняваш се не само в способностите ми, а и в късмета ми, така ли?
— Ако ти бях дал небалансиран нож, тоест нож с тежка дръжка или тежко острие, шансовете ти щяха да са по-големи. Но точно като кинжалите, с които е бил убит Дънкан, и този нож е балансиран. С такъв нож само професионалист би могъл да улучи целта. А никой от колегите не е чувал охранителите на Дънкан да са се занимавали професионално с хвърляне на ножове. Честно казано, познавам само един човек с такива способности. Навремето замалко да направи кариера на цирков артист. Този човек присъстваше в „Инвернес“ онази вечер.
— Кой е той?
— Мъжът, на когото поверихме „Оргкрим“. Макбет.
Ленокс не помръдваше, вторачен в точка от челото на Дъф.
— Да не казваш, че…
— Точно това казвам. Директорът Дънкан е бил убит от Макбет. Пак Макбет най-хладнокръвно е отнел живота на невинните охранители.
— Мили боже. — Ленокс се тръшна върху стола. — Обсъди ли го с Кейтнес и криминалистите?
Дъф поклати глава.
— Още при огледа те забелязаха кръвта по дръжката на кинжала, но си я обясняват с бързите рефлекси на убиеца. Пуснал е кинжала мигновено, предполагат те. Не им хрумна, че кинжалът може да е бил хвърлен. Съвсем естествено, все пак това умение се среща рядко. На всичкото отгоре само най-близките колеги на Макбет знаят колко е ловък с ножовете.
— Ясно. Трябва да го запазим в пълна тайна. Никому нито дума. — Ленокс преплете пръсти и си захапа кокалчетата. — Наясно ли си в какво положение ме поставяш, Дъф?
— Да. Сега знаеш каквото знам и аз. Връщане назад няма. Главата ти е на дръвника заедно с моята. Извинявай, че не ти дадох възможност сам да решиш, но какво друго можех да направя? Часът на истината удари, Ленокс.
— Няма две мнения. Ако казаното от теб е истина и Макбет действително е такова чудовище, не можем само да го раним. Това би го направило два пъти по-опасен. Нужно е да го повалим с един-единствен решителен удар.
— Да, но как?
— С предпазливост и хитрост, Дъф. Ще трябва да си помисля, а понеже не съм гений, ще отнеме време. Хайде да се видим пак, но не тук, защото в Управлението и стените имат уши.
— В шест на Централната гара — предложи Дъф и стана. — До Бърта.
— Стария локомотив? Защо точно там?
— Там се бях уговорил с Банко. Канел се е да ми каже онова, което вече и сам узнах.
— Емблематично място, значи. Доскоро.
Макбет се взираше в телефона върху бюрото си.
Току-що проведе разговор със Свено.
Тялото му потреперваше конвулсивно. Имаше нужда да вземе нещо. Не какво да е. А точно определено. Нещо силно.
Посегна към бомбето, подарък от Лейди. Докато минаваше през приемната, Присила му се усмихна.