— Колко ще отсъствате, господин директоре?
Макбет я назначи за своя секретарка. Уреди всичко за по-малко от два часа. Възнамеряваше да уволни старата секретарка на Дънкан, но от Личен състав му обясниха, че в обществения сектор дори директорите не могат просто така да изритат някого, и той я прехвърли в друг отдел.
— Час, най-много два — отговори Макбет.
— Ще казвам два часа на които се обадят.
— Добре, Присила.
Качи се в асансьора и натисна копчето за първия етаж. „На които се обадят.“ Не „ако някой се обади“. Защото телефонът просто прегряваше. Звъняха ръководители на отдели, съдии, членове на градската управа. Той не знаеше с какво се занимават половината от тях, освен да го тормозят с въпроси, чиято цел му убягваше, затова Макбет бързаше да ги отсвири с обяснението, че по другата линия го чака обаждане. Журналисти. Смъртта на Дънкан. Изчезването на Малком. Още един мъртъв полицай. Синът му — в неизвестност. Нима новото ръководство изпуска положението от контрол, питаха те. Може ли директорът да им гарантира, че…? Без коментар, повече информация ще получите по време на следващата пресконференция, насрочена за…
А сега и неприятности със Свено.
Вратите на асансьора се отвориха, двама униформени полицаи, тръгнали към кабината, се заковаха намясто и се отдръпнаха назад. Правилото директорът на полицията да се вози в асансьора сам бе въведено от Кенет. Дънкан го отмени, но преди Макбет да покани полицаите да се качат, вратите се затвориха и кабината го понесе надолу.
По тротоара навън Макбет бутна по невнимание човек, зачел се във вестник. Беше облечен в сив шлифер и веднага промърмори „прощавай, Макбет“. Обяснение за готовността му да поеме вината за съприкосновението Макбет откри, виждайки собствената си физиономия на първа страница. „ЩУРМАНЪТ ХВАЩА РУЛЯ.“ Нелошо заглавие. Допускаше да го е предложила Лейди. Онази редакторка беше същински пластилин в ръцете й.
Макбет нахлупи ниско бомбето и тръгна с бързи крачки. Точно сега, около обяд, в града се образуваха такива тапи, че по-бързо щеше да стигне до Централната гара пеша. Пък и не му се искаше някой да забележи лимузината на полицейския директор близо до онзи съмнителен район.
Един господ знае как Свено бе убедил Присила да го свърже с началника. Той започна да говори с Макбет, без да се представи. Нямаше и нужда. Такъв глас не се забравя, чуеш ли го веднъж. Пластмасовата слушалка завибрира от басовите честоти. Свено припомни на Макбет обещанието му незабавно да освободи членовете на „Норс Райдърс“ от ареста. Оттогава беше минало половин денонощие. Макбет отвърна, че не става толкова лесно; необходимо е съдията и адвокатите да подпишат куп документи, защото срещу арестантите вече е повдигнато обвинение. Увери обаче Свено, че спокойно може да започне да обмисля приветствената си реч; след два дни хората му ще са на свобода.
— Забавяне с цели два дни — отбеляза Свено. — Повече отсрочки няма да получиш. Вържеш ли ми тенекия, вдругиден, точно в единайсет часа, един от хората ми ще се обади в дома на градски съдия — името му засега не казвам — и ще направи самопризнание, че е замесен в убийството на Банко. Ще обясни откъде сме знаели и маршрута, и часа.
— Един от пилотите ти камикадзе ли?
— Разполагаме и със седмина свидетели, че лично си посетил клуба ни.
— Успокой топката и мисли за речта си, Свено. Вдругиден в петнайсет и трийсет ще ти докараме твоите момчета пред входа на клуба.
С това разговорът приключи.
В подножието на стълбището към Централната гара Макбет се огледа. Забеляза мъж в сив шлифер, но не онзи, в когото се блъсна, а друг. Бомбето скриваше лицето на Макбет, а и той беше само един от многото добре облечени господа, които всеки ден изкачват на бегом тези стълби, за да си купят едничкото средство, годно да им осигури начин да се справят с ежедневните трудности.
Макбет застана на обичайното място: в коридора, до стълбите към тоалетната. Днес онзи изпаднал младеж не се виждаше. Макбет запристъпва нетърпеливо от крак на крак. Гладът се обади още преди няколко часа, но едва сега, когато броени минути го деляха от въжделената цел, абстиненцията го разтресе здравата.
Този, който му трябваше, се появи едва след десет минути, те обаче му се сториха едва ли не цял час. Държеше бял бастун — защо ли?
— Искам две пликчета — съобщи Макбет.
— Трябва да се срещнеш с един човек — отвърна Стрега. — Сложи си ги. — Тя му подаде тапи за уши и хибрид между водолазни очила и очила за работа с оксижен. Подобен модел носят слепците.