— И защо да го правя?
— Защото иначе няма да получиш адска смес.
Той се поколеба. Не, всъщност не се колебаеше, просто забави отговора си. Беше готов да направи и челна Стойка, ако поискат. Стъклата на очилата бяха покрити с непрозрачен слой боя и през тях не се виждаше абсолютно нищо. Стрега го хвана за лакътя и го завъртя няколко пъти — навярно за да изгуби ориентация. После мушна бастуна в ръката му и го поведе.
През следващите десет минути вървяха под дъжда. Наблизо минаваха хора и автомобили: тапите за уши не изолираха изцяло околните шумове. Стрега му помогна да се покатери върху циментова повърхност, висока около метър и половина, после продължиха по ситен чакъл или пясък. Отново се качиха върху циментова повърхност и влязоха в затворено помещение: съдеше по въздуха, който стана по-топъл и по-сух. Сложиха го да седне на стол. Някой извади тапите от ушите му и го предупреди да не сваля очилата.
Макбет чу приближаващо се почукване. Трак-трак. Спря пред него.
— Съжалявам, че се наложи да те доведа по този начин. — Гласът звучеше изненадващо благо и ласкаво. Като че ли говореше възрастен човек. — Но с оглед на създалата се ситуация ми се стори най-добре да се срещнем лице в лице. Е, вярно, ти моето не го виждаш, но на твое място бих се радвал, че е така, Макбет.
— Значи имаш намерение да ме пуснеш да изляза жив оттук.
— Не си гениален, но умът ти щрака. Затова се спряхме на теб.
— Защо съм тук?
— Защото сме обезпокоени. Преди да те изберем, ние, разбира се, знаехме за любовта ти към психоактивните вещества, но не сме предполагали, че тя ще ти размъти мозъка чак дотам. Накратко, искаме да разберем дали може да се разчита на теб, или е по-добре да те заменим.
— С кого?
— Ти за неповторим ли се мислиш? Новият пост, надявам се, не те е главозамаял. Нали осъзнаваш, че не е нищо повече от прах в очите; без мен ти си нищо. Дънкан си въобразяваше, че може да ме заобиколи, дори да ме надвие. И ти ли храниш такива илюзии, Макбет?
Макбет стисна зъби и преглътна гнева си. Взема си пликчетата и се маха оттук. Вдиша дълбоко.
— Аз виждам нещата така: и ти, и аз извличаме полза от съвместното ни сътрудничество, Хеката. Не отричам — възможно е ти да си в дъното на събитията, улеснили пътя ми до директорския пост. В замяна аз ще ликвидирам Свено, ще разчистя пътя ти и ще се погрижа полицията да не те закача и да не застрашава установения от теб монопол.
— Хм. Значи, не изпитваш морални скрупули?
— Изпитвам, но съм прагматик. Във всеки голям град има пазар за продавачи на мечти като теб. Ако не си ти, ще е Свено. Ако не е той, ще е някой трети. Партньорството ни не допуска появата на други, навярно по-лоши продавачи на дрога. Възприемам те като средство, чрез което да изградя по-доброто бъдеще на този град.
Старецът се засмя глухо.
— Думи на Лейди ли чувам? Леки и сладки, но не засищат. Намирам се на кръстопът, Макбет. За да избера накъде да поема, трябва да оценя годността ти. Вестниците използват метафората за щурмана, поел руля след капитана. Ето, сега корабът ти е попаднал в буря. Дънкан, Банко и един курсант са екзекутирани. Кодор, Малком и двама охранители са мъртви и заподозрени в корупция. Твоят кораб вече е физическа и морална развалина, Макбет. Затова, ако ще ти помагам, трябва да знам конкретно как възнамеряваш да го изведеш до спокойни води.
— Виновниците ще бъдат заловени и наказани.
— Радвам се да го чуя. И кои са виновниците?
— Ясно е като бял ден: „Норс Райдърс“. Принудили са Малком и охранителите да им станат съучастници.
— Добре. В такъв случай двамата с теб излизаме чисти от цялата история. Но какво ще правим, ако Свено успее да докаже, че не е замесен в убийството на Дънкан?
— Нещо ми подсказва, че няма да успее.
— Хм. Добре звучи. Само се надявам да намериш силата да осъществиш заявените намерения, Макбет.
— Бъди сигурен, Хеката. Разчитам и ти да удържиш на думата си.
— Какво искаш да кажеш? Та аз ти проправих път до директорския стол. Не направих ли достатъчно?
— Не, защото съм изложен на опасности. Всички са ме взели на прицел, кой с пистолет, кой с думи: съдии, журналисти, престъпници, а навярно и колеги. Телефонът ми не млъква. А се оказва, че дори е възможно посред бял ден да бъда отвлечен и отведен на непознато място.
— Спецотрядът не те ли пази?
— Не съм сигурен дали мога да се осланям на тях. Нужна ми е по-сериозна закрила.
— Разбирам. Ето какво ще ти отговоря: отдавна се ползваш с моята защита. Просто не си я видял.
— Къде е?
— Не мисли за това. Стига ти да знаеш, че Хеката пази инвестициите си много зорко. Никой, абсолютно никой в този град не може да те нарани, докато си мой, Макбет. Гарантирам с името си.