— Всички я наричат Бърта, но цялото й име е Бърта Бърнам. Локомотивът е наречен на чернокоса готвачка, единствената, работила през всичките години на строежа на железопътната линия оттук до Капитол.
— Откъде си толкова осведомен?
— Дядо ми участвал в строителните работи.
— Дядо ти е въртял чука и е мъкнел траверси?
— Не, разбира се. Бил е сред спонсорите на изграждането на линията.
— Това вече ми звучи по-логично. — Дъф погледна към примамливата светлина на „Инвернес“ в следобедния сумрак.
— В нашия род е пълно с банкери. Аз съм, така да се каже, черната овца. Ти от какъв род произлизаш, Дъф?
— От съвсем обикновен.
— На полицаи?
— Докъдето поглед стига.
— Познавам и други с фамилията Дъф в града, но нито един полицай.
— Когато се преместих тук, приех името на дядо ми по майчина линия.
— А той е…
— Почина. После ме настаниха в сиропиталище. Оттам в Полицейската академия.
— Щом не си оттук, защо не се записа в Академията в Капитол? Тя е по-добра. Впрочем, както и времето и въздухът.
— Защото едрите риби се подвизаваха именно тук. „Норс Райдърс“, Хеката…
— Ясно. Много си искал да оглавиш „Оргкрим“, нали? — Да.
— Ами шефският стол там пак е вакантен. След като уличим Макбет за убийството на Дънкан, сам ще избереш кой отдел да оглавиш. Ще ни величаят като спасителите на града, Дъф.
— Дали? Наистина ли мислиш, че на някого му пука? — Дъф посочи забързаните минувачи, които гледаха час по-скоро да се шмугнат в сенките, на сигурно място.
— Разбирам какво имаш предвид, но не бива да подценяваме средностатистическия гражданин.
— Съществуват два начина да се справиш с даден проблем, Ленокс. Като го разрешиш или като го игнорираш. Кенет научи този град да се справя по втория начин. Апатия към корупцията и прехвърляне на отговорността върху колектива. Погледни ги как бягат като хлебарки на светло.
— Презрян град с презрени граждани и въпреки това си склонен да рискуваш всичко?
Дъф поклати примирено глава.
— За бога, Ленокс, защо реши, че го правя заради града? Градът е просто глупаво клише, което важните клечки използват, за да прилапат някой ръководен пост. По-добре ми разкажи докъде я докара след последния ни разговор.
— Говорих със съдия от Капитол…
— Нали се разбрахме да не говорим с никого!
— Успокой се, Дъф. Не съм разкривал подробности, освен че се касае за корупция на високо ниво. Съдията е надежден. Това е важното. Не е от града и е извън пипалата на Макбет, Свено и Хеката. В качеството му на съдия на федерален съд има правото да включи в случая и федералната полиция — начин да прескочим Главното управление, а обвинението ще бъде повдигнато в Капитол, където Макбет няма връзки. След три дни съдията има ангажимент в нашия град и се съгласи да се срещнем при пълна дискретност.
— Как се казва?
— Джоунс.
Ленокс забеляза, че Дъф го гледа изпитателно.
— Ларш Джоунс. Какво има?
— Зениците ти са като на наркоман.
Ленокс облиза нервно устни и се засмя.
— Така е, когато си наполовина албинос. Очите ми са чувствителни към светлината. Неслучайно всички от рода ни предпочитат служба на закрито.
Дъф потрепери зиморничаво в палтото. Пак погледна към „Инвернес“.
— Значи, след три дни. Какво ще правим дотогава?
— Ще кротуваме — сви рамене Ленокс. — Ще се спотайваме. Ще… не се сещам за трети синоним.
— Само при мисълта за следващата среща с Макбет изтръпвам.
— Защо?
— Защото не ме бива за актьор.
— Никога ли не си лъгал?
— Лъгал съм, но винаги са ме хващали.
— И вкъщи ли? — стрелна го закачливо Ленокс.
— Дори синът ми, който след два дни навършва девет, разбира кога татко му го праща за зелен хайвер. А Макбет ме познава по-добре от всеки друг.
— Странно, като си помислиш. Двама толкова различни човека да са толкова близки приятели.
— Ще се чуем по-късно. — Дъф погледна на запад. — Ако тръгна веднага, ще хвана залеза над Файф.
Ленокс се загледа в същата посока. Колко далновидно го е подредила природата, хрумна му. Дъждовните облаци скриват от погледа ти, че зад тях има още, и човек винаги се надява скоро времето да се оправи.
— Имам чувството, че най-лошото мина — каза Макбет, пресегна се, взе запалката от нощното шкафче и поднесе огънчето към цигарата. — Оттук нататък ни чакат само хубави неща, любов моя. Постигнахме целта си. Градът е в наши ръце.
Лейди лежеше с длан върху гърдите си и усещаше как сърцето й тупка бързо под копринения чаршаф.