Дъф не отговори.
— Не можем да допуснем това — взе думата Макбет. — Защото градът няма да ни го прости. Убийството на полицай се смята за нападение срещу целия град. Ако ръководството, присъстващо в тази стая, иска и утре да се ползва с доверието на града, трябва да се случи нещо още днес. Няма място за колебание. За да не рискуваме и други полицаи да изгубят живота си, е нужно да атакуваме ва банк. Това е война и се налага да използваме военна риторика. А, както е известно, по време на война най-красноречиво говорят куршумите. Затова назначих нов началник на Спецотряда и в устава за борба с организираната престъпност разширих правомощията на бойците по отношение на употребата на оръжие.
— Прощавай, какъв е тази устав?
— Скоро ще го прочетете. В момента тече финална преработка.
— И кой го е съставил? — поинтересува се Кейтнес.
— Комисар Ситон — новият ръководител на Спецотряда — обяви Макбет.
— Написал е устава сам, без нашето…
— В момента се налага да се действа — прекъсна я Макбет. — А не да се изпилват формулировки. Съвсем скоро ще видите резултата и съм убеден, че ще го одобрите като мен. И като целия град.
— Но…
— След като уставът е готов, ще можете да го коментирате, разбира се. С това оперативката приключва. Да се хващаме на работа, колеги! — И тя се появи. Усмивката. — Дъф, може ли за малко?
Разнесе се колебливо стържене на столове.
— Свободна си, Присила. Само затвори вратата, ако обичаш.
Всички излязоха. Дъф си пое дъх в очакване на неприятности.
— Ела, седни по-близо — подкани го Макбет.
Дъф стана и се премести на стола до директора. Опитваше се да не издава колко е напрегнат, да диша спокойно, да не допуска тикове. Да не мисли, че се намира на една плюнка разстояние от мъжа, погубил Дънкан.
— Ще те питам нещо — подхвана Макбет. — Отговори ми честно.
Дъф усети как гърлото му се стяга на възел, а сърцето му се раздумква лудешки.
— Мисля да поверя „Оргкрим“ на друг. Това ще те разочарова, знам, но…
Дъф само кимна. Чувстваше устата си силно пресъхнала, чудеше се ще успее ли да издаде глас.
— Но искам да ти предложа да станеш мой заместник, Дъф. Какво ще кажеш?
Дъф се покашля.
— Благодаря — промълви с дрезгав глас.
— Да не си болен? — Със загрижен вид Макбет сложи ръка върху рамото му. — Или си разочарован? Знам колко много искаше да оглавиш „Оргкрим“. Разбирам, предпочиташ оперативна длъжност, а не да помагаш на нескопосан новоизлюпен началник да не сгази лука. — Макбет се усмихна невинно и Дъф се постара да му отговори подобаващо. — Ти си мой приятел, Дъф, и искам да те държа наблизо. Какво гласеше онази поговорка?
— Коя?
— Обикновено ти си по поговорките, но все едно. Ако толкова настояваш за „Оргкрим“, ще си помисля. Още нищо не съм казал на Ленокс. Много си пребледнял, да ти донеса ли чаша вода?
— Няма нужда, добре съм. Само съм малко уморен. Преди акцията на пристанището не мигнах цяла нощ, а след убийството на Дънкан съвсем не ме хваща сън.
— Но си само малко уморен?
Дъф се замисли и поклати глава.
— Всъщност доста. Мислех да те помоля за двудневен отпуск. Вярно, в момента тече важно разследване, но Кейтнес ще…
— Ама разбира се, Дъф, иска ли питане! Каква полза има ездачът да пришпорва коня си, ако накрая го умори? Прибери се във Файф. Поздрави Мередит от мен и й кажи, че поне два дни ще пазиш леглото. Това е — вярваш или не — заповед от директора.
— Благодаря.
— Стига си ми благодарил, Дъф. Предупреждавам те, че ще проверя лично дали си стоиш във Файф.
— Добре.
— След три дни те чакам с отговор дали приемаш да те назнача за мой заместник.
— Дадено.
От кабинета Дъф отиде право в тоалетната и повърна.
Ризата му беше подгизнала от пот. Чак час по-късно, когато най-сетне шофираше по Стария мост, пулсът му се нормализира.
Лейди прекоси ресторанта и игралната зала. Преброи деветима посетители. Опита се да се успокои с мисълта, че точно в тази част от деня, непосредствено след обяд, посещаемостта винаги е най-ниска. Отиде до рецепцията при Джак.
— Някой да се е настанил днес в хотела?
— Все още никой, госпожо.
— Все още? Очакваме ли гости по-късно?
— Резервации няма — усмихна се със съжаление той.
— Отби ли се в „Обелиска“, както те помолих?
— Разбира се, госпожо.
— И как беше?
— Пълно мъртвило.
— Лъжеш ме, Джак.
— Вярно е, госпожо.
Лейди не успя да сдържи смеха си.