— Винаги си ми бил голяма утеха, Джак. Според теб убийствата ли са причина клиентелата да намалее?
— Възможно е. Но няколко души се обадиха с молбата да резервират именно стаята, където е убит Дънкан. В краен случай стаята на охранителите му.
— Пълно е с болни мозъци. А това ме подсеща за нещо. Искам да се поразровиш около младежа, с когото дойде Туртел. Разбери на колко години е.
— Да не би да подозирате…?
— Да се надяваме, че е над шестнайсет — за негово добро. А за наше — да е под шестнайсет.
— Защо ви е необходима тази информация, госпожо?
— Просто трупам боеприпаси, Джак. По закон кметът назначава директора на полицията и макар че градоначалниците обикновено следват служебната йерархия, няма как да сме сто процента сигурни, нали?
— Само за това ли ви трябва компромат?
— Не само за това. Хубаво би било Туртел да натисне Комисията по хазарта да спретне една ревизийка на „Обелиска“. Проявих търпение и опитах с добро, но ако все така няма резултати, скоро ще се наложи да обърна дебелия край.
— Ще се заема.
— Джак?
— Да, госпожо?
— Напоследък да съм ходила насън?
— Не и по време на моите нощни дежурства.
— Пак ли ме лъжеш?
— Е, снощи слязохте до рецепцията, но не можах да определя спите ли, или сте будна.
Лейди се засмя.
— Ех, Джак, Джак, защо всички не носят твоето добро сърце! Обзеха ме такива подозрения, защото сутринта намерих ключа от външната страна на вратата.
— Нещо тежи ли ви? Обикновено ходите насън, когато сте разтревожена.
— Че на този свят има ли друго, освен тревоги? — въздъхна Лейди.
— Сънувате ли пак онзи сън?
— Колко пъти да ти повторя: не е сън, а спомен.
— Простете, но няма как да знаете, госпожо. Ако ви се присънва всяка нощ, как да сте сигурна, че се е случило точно това? Сънят се наслагва върху спомена и го променя. Следователно е напълно възможно детето да е починало от естествена смърт.
— Вечният утешител! Не ми е нужна утеха. Не искам да забравям. Искам да помня. Да помня какво съм пожертвала, за да стигна дотук: да се наслаждавам на бездетния си живот всяка сутрин, когато се събуждам в легло с копринени чаршафи до мъж, когото аз съм си избрала; да слизам по стълбите на собствен дом; да се радвам на извоюван от мен живот — да ме уважават заради това, което съм, Джак.
— Никой от нас не го уважават заради това, което е, госпожо. Уважават ни заради онова, което правим. Особено ако облагодетелства силните на деня…
— Прекалено умен си за администратор, Джак.
— Именно затова един интелигентен администратор не предизвиква ничие уважение. Той е просто безобиден наблюдател, евнух и временна утеха за уважаваните.
— Радвам се, че не си станал баща, Джак. Само с теб мога да споделя как погубих бебето си, без да виждам шок и отвращение, каквито би пробудил разказът ми у някой родител. Ти си умен, толерантен мъж и се стремиш да разбереш, не да осъждаш.
— Аз и не намирам нищо осъдително в постъпката ви. Младо момиче, израснало в бедност, е изнасилено на тринайсет, забременява и ражда дете, но не успява да го опази живо, защото е сам-сама и без покрив над главата си.
— Ами ако не съм положила достатъчно усилия?
— И какво? Да пожертвате живота си заради него? Това ли имате предвид? Били сте на тринайсет, още дете, но с вече оформени възгледи. Нима е трябвало да зачеркнете бъдещето си заради едно новородено, семенце, което още не знае, че е живо, не изпитва нито копнеж, нито вина, нито срам, нито истинска любов. На практика то не е човек, а воденичен камък около шията на младо момиче, вече понесло предостатъчно житейски несгоди, фактът, че тази тринайсетгодишна девойка не е успяла да опази детето си живо, но самата тя е оцеляла, е щастие в нещастието. Защото вижте какво е постигнала тя после. Основава публичен дом. После — по-голям и по-луксозен, който обслужва всички — от директора на полицията до най-високопоставените политици в града. Продава го и купува казино. И днес — абракадабра — тя е кралицата на града.
Лейди поклати глава.
— Прекаляваш, Джак. И в представянето на мотивите ми в по-благоприятна светлина, и в опрощаването на престъпленията ми. Какво е едно казино, какво са мечтите на глупците пред живота на едно дете? Ако бях хранила по-скромни амбиции за моя живот, вероятно щях да спася нейния.
— Много амбициозна ли бяхте?
— Исках всички да ме приемат. Не, повече — да ме уважават. Дори да ме обичат. Малцина ги е споходил такъв късмет, но аз държах да съм сред тях. Цената, която плащам, е всяка нощ да преживявам загубата на детето си.