Джак кимна.
— Ако можехте да върнете времето, как щяхте да постъпите, госпожо?
— Навярно всички ние, добри или зли, сме просто роби на страстите си, Джак. Съгласен ли си?
— Не знам, госпожо, но като стана дума за страсти, още утре ще разпитам за младия приятел на Туртел.
Макбет слезе от асансьора в подземието. Постоя няколко секунди и вдиша аромата на обработена кожа, на оръжейна смазка и на мъжка пот. Погледна знамето с девиза на Спецотряда под червен огнедишащ дракон: „Преданост и братство. Калени в огън, сплотени до последна капка кръв“. Божичко, сякаш бе изминала цяла вечност.
— Улафсон! Ангъс! Ей, какви са тези глупости? Сядайте, какво ми рипате като новобранци! Къде е Ситон?
— В кабинета — отвърна Ангъс с елейния си пасторски глас. — Бог да прости Банко. С момчетата събираме пари за венец, но вие вече…
— Не съм от вас ли? Не е вярно. — Макбет извади портфейла си. — Мислех, че още си в болничен, Улафсон. Къде ти е превръзката?
— Свалих я. Лекарят смяташе, че съм скъсал раменно сухожилие и вече няма да мога да стрелям. Ситон обаче погледна и изведнъж се оправих.
— Виждаш ли. Не вярвай на лекари. — Макбет му подаде няколко банкноти.
— Много са, шефе.
— Нищо, нищо.
— Ще стигнат за ковчег.
— Вземи ги!
Макбет влезе в стария си кабинет. Всъщност представляваше работилница с оръжейни части и боеприпаси, подредени на рафтове. Пишещата машина беше преместена на стол.
— Е? — попита Макбет.
— Момчетата са инструктирани. — Ситон седеше с дебел наръчник пред себе си. — Готови са.
— А двете дами? — Макбет посочи наръчника.
— Картечниците ще пристигнат в осем в четвъртък, тоест утре. Разбрах, че сте говорили с шефа на пристанището нашият кораб да пререди опашката?
— Не можем да рискуваме дамите да закъснеят за купона. Като казах дами… За утре съм ви предвидил още една задачка.
— Добре. Къде?
— Във Файф.
Двайсета глава
В четвъртък преди обяд Файф се къпеше в слънчева светлина.
Дъф плуваше с дълги, бавни загребвания. Пореше тежката студена вода на езерото.
Дълго бе предпочитал солената вода във фиорда в града. Там се плуваше по-лесно. Всъщност странно, защото Дъф знаеше, че солената вода има по-голяма подемна сила, следователно и по-голяма плътност от сладката. Би следвало да е и по-тежка. И въпреки това доскоро предпочиташе фиорда, който на всичкото отгоре беше леденостуден и толкова замърсен, че при всяко излизане се чувстваше изцапан. Сега обаче беше чист. Стана рано, направи гимнастика върху паркета до леглото в гостната, приготви закуска за семейството, изпя песен за Малкия рожден ден на Юън, закара децата на училище и после заедно с Мередит се разходиха до езерото — едва на километър от къщата. Тя му разказа колко ябълки се очертава да има тази година и че дъщеря им получила първото си любовно писмо, за голямо нейно разочарование — от три години по-малко момче. За рождения си ден искала китара. Юън пък се сбил в училищния двор и се прибрал със забележка. С мама се разбрали да каже на татко днес след вечеря. Дъф попита това отлагане не му ли причинява още по силен стрес.
— Вече и аз не знам стресиран ли е, или весел — усмихна се Мередит. — Счепкали се с момче от горен клас. По думите на Юън големият ритнал Петер фъстъка.
— Кой?
— Най-добрият приятел на Юън.
— А, вярно. — Дъф чуваше името за пръв път.
— Юън съжалява за постъпката си, но твърди, че бил длъжен да защити приятеля си. На негово място ти си щял да постъпиш точно така. Сигурно сега тръпне в очакване как ще реагираш.
— Значи ще се опитам хем да не го насърчавам да се бие, хем да не му смачкам самочувствието. Ще порицая поведението му, но ще похваля чувството му за приятелска солидарност. Ще го убедя, че вместо да враждува, е по-добре човек да направи първата крачка към одобряването, нали?
— Отлично решение.
С Мередит се потопиха във водата и Дъф реши никога повече да не плува другаде освен в малкото им езеро във Файф.
— Ето я — изпухтя зад него Мередит.
Дъф се обърна по гръб, за да я вижда. Загреба с ръце и се изтласка с крака. Под водата тялото му изглеждаше бледо и леко зеленикаво, докато нейното, дори на тази светлина, беше златистокафяво. Той прекарваше твърде много време в града, трябваше му повече слънце.
Тя го задмина и се покатери на скалата.
Не беше обикновена скала, беше тяхната скала. Тук в един летен ден преди единайсет години бе зачената дъщеря им. Тогава се разходиха до Файф, за да се откъснат за малко от града, и съвсем случайно попаднаха на това езеро. Спряха наблизо, защото Мередит забеляза изоставена ферма, която й се стори много китна. После видяха отблясъци на вода, слязоха и след десет-петнайсет минути ходене пеша намериха езерото. Единствените живи същества наоколо бяха няколко крави. Двамата доплуваха до малкото островче, където нямаше почти никаква вероятност някой да ги види. Месец по-късно Мередит му съобщи, че е бременна, и опиянени от щастие, двамата се върнаха тук, купиха къщата между езерото и главния път, а след като се роди и второто им дете, Юън, купиха и мястото до езерото, където имаше и не твърде добре оборудвана сауна.