Два равина правят всичко възможно, за да обезпечат духовния комфорт на евреите в нацистка Германия. В продължение на две години, изплашени до невъзможност, те бягат от своите преследвачи и изпълняват религиозните си функции в различните общества. В края на краищата, попадат в затвора. Един от равините, ужасявайки се от това, което може да се случи с него, се моли постоянно. Другият, въпреки всичко, през целия ден спи. „Защо постъпвате по този начин?“ — попитал изплашеният равин. „За да запазя силите си. Аз знам, че те ще ми потрябват по-късно“ — казал другият. „Но нима не сте изплашени? Ние не знаем какво може да се случи с нас.“ „Аз се страхувах до момента, когато ни заловиха. Сега, когато съм затворник, няма от какво да се страхувам. Времето за страх свърши, сега е времето на надеждата“.
Учителят казал: „Воля. Това е нещо, към което хората дълго време са се отнасяли с подозрение. Колко неща проваляме, защото не ни достига воля, и колко други — понеже те са рисковани? Пример за това, което погрешно смятаме за липса на воля: един разговор с чужд човек. Ние рядко се обръщаме към непознати хора, било за разговор, молба или просто да попитаме нещо. А винаги казваме, че с питане се стига по-далече. По този начин ние не се вълнуваме дали ще ни помогне или не Животът. Нашата отчужденост ни прави важни и уверени в себе си. В действителност обаче ние не позволяваме да се чуе гласът на нашия ангел чрез думите на другите“.
Веднъж един възрастен отшелник бил поканен да се яви пред съда на най-силния крал на века. „Аз завиждам на светия човек, който може да се задоволи с толкова малко“ — казал кралят. „Аз завиждам на Ваше Величество, който се задоволява с още по-малко от мен“ — отговорил отшелникът. „Какво означава това? Тази страна ми принадлежи изцяло“ — съобщил обидено кралят. „Точно така — казал старият отшелник. — А аз имам музиката на небесните селения, реките и планините в целия свят. Аз имам луната и слънцето, понеже Бог е в моето сърце. А Ваше Величество, все пак, има само това кралство“.
„Да отидем в планината, където обитава Бог“ — предложил рицарят на своя приятел. — „Аз искам да докажа, че всичко, което Той знае, е да ни задава въпроси, а не прави нищо, за да облекчи бремето ни“. „Добре, а аз ще дойда, за да покажа своята вяра“ — казал другият. Те се изкачили на планината и в тъмнината чули глас: „Като слизате, натоварете вашите коне с камъни от земята“. „Видя ли?! — казал първият рицар. — След такова изкачване той иска още да ни застави да носим тежък товар. Аз няма да се подчиня!“ Вторият направил така както заповядал гласът. Той стигнал до подножието на планината на разсъмване и първите лъчи на слънцето сияели в камъните, които понесъл набожният рицар: те били чисти диаманти. Учителят казал: „Божиите решения са загадъчни; но те са винаги в твоя полза“.
Учителят казал: „Скъпи мой, ученико, аз трябва да ти съобщя нещо, което е възможно ти да не знаеш. Аз мислих за това как да направя тази новина по-малко трудна за възприемане, как да й добавя ярки цветове, плюс обещание за Рай, откровението на Абсолюта, да се погрижа за тайните обяснения — това обаче няма да стане. Поеми дълбоко въздух и се подготви сам. Аз трябва да бъда прям и ти гарантирам, че съм абсолютно сигурен в това, което ти казвам. Това е сигурна прогноза, абсолютно не се съмнявай в нея. Това е следното: ти умираш. Това може да е утре или след петдесет години, но рано или късно, ти ще умреш. Дори да не искаш. Дори да имаш други планове. Мисли старателно за това какво се каниш да правиш днес. И утре. И с целия живот, който ти остава“.
Един изследовател, бял човек, загрижен да стигне до мястото на своето назначение в сърцето на Африка, обещал да плати допълнително на носачите, ако се движат по-бързо. В продължение на няколко дни носачите вървели по-бързо. Все пак веднъж в средата на деня всички те внезапно хвърлили товара си и седнали на земята. Независимо от количеството предложени им пари, те се отказали да вървят по-нататък. Когато изследователят най-накрая ги попитал защо се държат така, той получил следния отговор: „Ние се движихме с такова бързо темпо, че вече не знаехме какво правим. Сега трябва да почакаме, докато ни догонят душите ни“.