— Много добре, тогава ще им телеграфирам, че приемате — каза Соумс. — Останалото наред ли е?
— Мисля, че да — каза Филип. — Не знам точно какво да очаквам от Турция. Как да ви кажа, дали е приемлива… модерна държава?
— Турците държат на това, че са. Но напоследък не им е лесно. Вълна от тероризъм, политически убийства и т.н., и от ляво, и от дясно.
— Да, четох за това във вестниците — каза Филип.
— Доста смело от ваша страна да заминете, наистина — каза Соумс с весел смях. — Страната е в недоимък, вносът е забранен, няма кафе, няма захар. Няма и порно вестници, доколкото знам, така че се налага да си носите. Недостигът на бензин няма да ви засегне, но спирането на тока може…
— Не ми звучи много ободряващо — каза Филип.
— О, затова пък турците са много гостоприемни. Ако не ви застрелят случайно и ако си пиете чая без захар, ще прекарате чудесно — каза Соумс, пак се засмя, и после затвори.
Филип Суолоу устоя на изкушението да се върне при прозореца и да поднови наблюдението над студентското поведение при чифтосване. Вместо това, той плъзна поглед по книжните рафтове в търсене на вдъхновение за лекция по литература, история, общество, философия и психология. Както винаги, вниманието му бе привлечено от редицата непокътнати броеве на „Хазлит и читателя-аматьор“ в техните бледо-сини подвързии, които беше купил от „Леки, Уиндръш и Бърнстейн“ с отстъпка, за да ги раздава на посетители, отчаян от търговския неуспех на книгата. Лек спазъм на негодувание срещу издателите му го подсети да вдигне телефона и да се обади на Феликс Скинър.
— Съжалявам — каза момичето отсреща, — г-н Скинър е на събрание.
— Предполагам, че става дума за обяд — саркастично каза Филип, като погледна часовника си. Беше три без петнадесет.
— Е, добре, така е.
— Мога ли да говоря със секретарката му?
— И тя е на обяд. Да предам ли нещо?
Филип въздъхна.
— Предайте на г-н Скинър, че професор Зап изобщо не е получавал безплатен брой от моята книга, а аз специално бях помолил да му бъде изпратен такъв при публикуването.
— Добре, професор Зап.
— Не, не, името ми е Суолоу, Филип Суолоу.
— Добре, г-н Суолоу. Ще предам на г-н Скинър, веднага щом се върне.
Всъщност, по времето, когато Филип Суолоу се обаждаше по телефона, Феликс Скинър се бе върнал от обяд. Той се намираше, ако трябва да бъдем точни, в подземното хранилище на „Леки, Уиндръш и Бърнстейн“. Той беше при това, ако трябва да бъдем съвсем точни, в Глория, която пък беше приведена над куп кашони, със свалени пола и гащички, докато Феликс, с панталони на тънко райе около глезените, и колене, сгънати в маймунски клек, се сношаваше мощно с нея изотзад. Връзката им беше узряла набързо от сутринта насам, стоплена от няколко джина с тоник и голяма бутилка италианско вино по време на обяда. В таксито след това, изследователските ръце на Феликс не срещнаха съпротива — точно обратното, защото Глория беше млада жена с гореща кръв, чийто съпруг, инженер в Комисията по електричество в Лондон, работеше нощни смени. Съответно, когато влязоха в асансьора в сградата на „Леки, Уиндръш и Бърнстейн“, Феликс натисна бутона за слизане надолу вместо за нагоре. Той беше използвал хранилището в подземието няколко пъти досега при подобни случаи, както правилно се досети Глория, без да коментира темата. Мястото трудно можеше да се нарече будоар на блаженството, подът бе твърде студен и мръсен за лягане, но настоящата им поза устройваше и двамата, тъй като на Глория не й се налагаше да гледа ужасните зъби на Феликс, нито да вдишва дъха му, който сега вонеше и на чесън в добавка към „Голоаз“-ите, той пък в същото време можеше да се наслаждава, понеже я държеше за ханша, на начина, по който пълничките й бели бузки се издуваха между пристягащия ги колан с жартиери и дамските чорапи.
— Чорапи! — изпъшка той. — Откъде знаеше, че обожавам чорапи и жартиери?
— Не знаеххх! — изохка тя. — Ох! ох! ох! — Глория усети, че кашоните се разместват и изплъзват под нея, докато Феликс мушкаше все по-здраво и бързо. — Пази се! — извика тя.
— Какво? — плътно стиснал очи, Феликс се концентрираше за оргазма.
— Падам!
— Свършвам!
— Ох!
— Ах!
Те свършиха и паднаха заедно сред куп намачкани кашони и разпилени книги. Прах изпълни въздуха. Феликс се @претъркули по гръб и въздъхна от удовлетворение.
— Беше адски готино, Глория. Земята се разтърси, дето се вика.
Глория кихна.
— Не беше земята, ами тия кашони. — Тя разтри коляното си. — Пуснала ми се е бримка — оплака се тя. — Какво ли ще си помислят горе?