В другия край на салона някой удари с юмрук по масата и започна да държи реч.
— Ужасен човек е Рингбаум — прошепна Скинър в ухото на Пърс. — Издадохме една от книгите му преди около четири години, казвам издадохме, но всъщност подготвихме петстотин екземпляра и трябваше да ги разпродаваме с намаление. Заради това той ме изнуди да го поканя на обяд с жена му днес и сега не мога да се отърва от тях. Той е страхотен досадник, а тя изглежда е нещо като нимфоманка — през цялото време си игра с краката ми под масата. Дяволски неудобно е, казвам ти, а и Глория беше там.
Точно в този момент, Пърс усети присъствието на друг крак до неговия. Той се обърна и видя госпожа Рингбаум съвсем близо до себе си.
— Вие наистина ли сте поет? — каза тя задъхано. Дъхът й беше наситен с джин.
— Да — каза Пърс.
— А ще напишете ли едно стихотворение за мен — каза госпожа Рингбаум, — ако заслужавам вашето внимание?
— Боя се, че стихотворенията не се пишат по поръчка — каза той и отстъпи назад, но госпожа Рингбаум го последва, залепена за него като партньорка по танц в бална зала.
— Нямам пред вид пари — каза тя.
— Телма — каза Хауърд Рингбаум с плачевен глас зад гърба й, — аз алергичен ли съм към аншуа? — Той вдигна малък нахапан сандвич.
Пърс се възползва от ситуацията да постави Скинър между себе си и госпожа Рингбаум.
— Та какво казахте за моята книга? — попита той Скинър.
— А, не получи ли писмото ми? Не? Тази Глория, нещо се е поотпуснала напоследък. Ами, боя се, че получихме силно отрицателна рецензия на твоето предложение. Виж, Ръдиард Паркинсън обявява наградата за биография.
Един мъж с бакенбарди и пълно самодоволно лице се бе изкачил на подиума и говореше на събралите се гости. Речта му беше похвала на нечия книга, макар че насмешливата усмивчица върху устните му някак изкривяваше и девалвираше отношението му и предизвикваше сподавен смях сред публиката.
— Ръдиърд Паркинсън… Чел си книгите му, нали, Хауърд? — каза Телма Рингбаум.
— Абсолютен боклук — каза Хауърд Рингбаум.
Пърс си отвори още една „Гинес“, като приложи похвата на Роналд Фробишър.
— Значи, не искате да публикувате книгата ми изобщо? — каза той на Феликс Скинър.
— Боя се, че не, момчето ми.
— Какъв всъщност беше отзивът от предварителния прочит?
— Ами, че няма да стане. Не е актуално. Не е издържано. Това е.
— Кой го направи?
— Съжалявам, не мога да кажа — каза Феликс Скинър. — Поверително е.
Избухнаха аплодисменти и блесна светкавица на фотоапарат, биографът се качваше да си получи наградата от Ръдиърд Паркинсън.
— Той не е ли случайно тук тази вечер? — попита с мрачен копнеж Пърс. — Защото ако е тук, готов съм да се бия с него.
Феликс Скинър се засмя неуверено.
— Не, не, той е далече от Лондон. Но е много изтъкнат авторитет, уверявам те. А, Ръдиърд, колко се радвам да те видя! Чудесна реч!
Ръдиърд Паркинсън, който беше отстъпил подиума на Роналд Фробишър, се усмихна доволно и поглади бакенбардите си с опакото на ръката си.
— О, здравей, Скинър … Да, мисля, че мина много добре.
Феликс Скинър представи Рингбаум на Паркинсън.
— Това е голяма привилегия, професор Паркинсън — каза Хауърд Рингбаум, като задържа ръката на Паркинсън, отправяйки му възхитен поглед. — Аз съм голям почитател на вашето дело.
— Много мило — измрънка Паркинсън.
— Хауърд! Хауърд, това е Роналд Фробишър — извика Телма Рингбаум развълнувана, сочейки към подиума. — Помниш ли, аз четях една от неговите книги в самолета на път за насам.
— Препоръчвам вашата книга за Джеймс Томпсън на всички мои студенти — каза Хауърд Рингбаум, без да обръща внимание на жена си. — Аз самият съм написал няколко статии на тази тема и би било истинско удоволствие, ако…
— Ах, да, горкият Фробишър — каза Паркинсън, който явно предпочиташе тази тема на разговор, — той беше в Оксфорд, когато бях млад. За съжаление, вече се е изчерпал. Не е публикувал нов роман от години.
— Една от книгите му е направена на телевизионен сериал — каза Глория някъде изотзад и отдолу. Всички се извърнаха и погледнаха с изненада към нея. Тя се беше излегнала на една пейка покрай заоблената стена на кораба със събути обувки и затворени очи.
— Да — изкриви устни Паркинсън. — Смея да кажа, че да. Аз самият не притежавам телевизионен приемник.
Една жена в навалицата пред тях се извърна и намръщи, а някой друг изсъска: „Шт!“ Роналд Фробишър държеше реч с плътен глас и с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете на кадифеното си сако, а стъклата на очилата му бяха замъглени и приличаха на бухалски очи.
— Не мога да си представя той да каже нещо, за което си струва да си напрягаш слуха — измърмори Паркинсън. — Всъщност, той май е подпийнал.