Но той не се буди. Не се буди, когато след час Харолд идва да провери какво прави и допира ръка до бузата му, после го завива с одеяло, не се буди, когато Харолд пак влиза да провери точно преди вечеря. Спи и когато телефонът звъни в дванайсет и после в шест сутринта, спи и докато Харолд разговаря първо с Анди, а после с Уилем. Спи цяла сутрин, спи и на обяд и се буди чак когато усеща, че Харолд го държи за рамото, чак когато чува, че Харолд го вика по име и казва, че до полета му остават няколко часа.
Преди да се събуди, сънува мъж, застанал на полето. Не вижда лицето на мъжа, но той е висок и слаб и помага на друг, по-възрастен мъж да закачи отзад на камиона ремарке. Разбира, че е в Монтана от извитото като купа побеляло ширнало се небе и от особения студ там, съвсем сух и някак по-чист от студа, който е чувствал навсякъде другаде.
Още не вижда лицето на мъжа, но му се струва, че знае кой е, познава го по широката крачка и по това, че докато слуша другия мъж, кръстосва пред себе си ръце.
— Коуди — вика той насън и мъжът се обръща, но е много далеч и от козирката на бейзболната му шапка той не може да определи дали двамата са с еднакво лице.
Петнайсети се пада в петък, той си е взел почивен ден. Някой спомена да си направели в четвъртък празнична вечеря, но накрая решиха в деня на церемонията (както го нарича Джей Би) да се съберат на ранен обяд. Съдебното заседание е насрочено за десет и след като приключи, всички ще се върнат в къщата, за да хапнат.
Харолд искаше да наеме кетъринг, той обаче настоя да сготви сам и прекарва вечерта в четвъртък в кухнята. Пече сладкишите — шоколадовия кекс с орехи, който Харолд обича, кекса с карамелизирани плодове, който Джулия обича, хляба, който и двамата обичат, — чисти четирите килограма раци и смесва месото им с яйца, кромид лук, магданоз и галета, за да направи крокети. Бели картофите, остъргва набързо морковите, маха стъблата на брюкселското зеле, така че на другия ден да му остане само да го поръси със зехтин и да го пъхне във фурната. Изтръсква фурмите от опаковката в купа, за да ги опече и после да ги поднесе заедно със сладоледа с мед и балсамовия винегрет. Всички тези ястия са сред любимите на Харолд и Джулия и той се радва, че ги приготвя, радва се, че има нещо, което да им даде, пък било то и дребно. Цяла вечер Харолд и Джулия ту влизат, ту излизат и макар той да ги спира, мият чиниите и тенджерите, които е изцапал, наливат му вино и вода и питат дали могат да помогнат, въпреки че той ги праща да си почиват. Накрая отиват да си легнат и макар да им обещава, че и той няма да се заседява до късно, остава в ярко осветената притихнала кухня, където си тананика тихо и гледа ръцете му да се движат — да не ги връхлети манията.
Последните няколко дни бяха много тежки, от най-тежките, които помни, толкова тежки, че една нощ той дори се обади на Анди след среднощната проверка и когато Анди предложи в два след полунощ да се срещнат в една закусвалня, той прие и отиде, толкова отчаяно искаше да се махне от жилището, което изведнъж му се стори пълно с неустоими изкушения: с бръсначи, разбира се, но също с ножове, ножици и кибрит, а също със стълбища, от които да се хвърли. Знае, че ако сега отиде в стаята си, няма да може да се спре и ще се насочи право към банята, където отдавна държи, залепена със скоч отдолу на мивката, чантичка със съдържание, същото, както на Лиспенард стрийт: ръцете чак го болят, толкова му се иска да го направи, но той е решен да не се поддава. Останало му е тесто и той решава да направи сладкиш с борови ядки и червени боровинки, а също може би кръгла торта с парченца портокал и мед отгоре: докато се опекат, почти ще се е съмнало, той ще е прескочил опасността и ще се е спасил.
На другия ден Малкълм и Джей Би също ще дойдат в съда, ще пристигнат със сутрешния полет. Уилем, който също трябваше да присъства, няма да дойде, предишната седмица се беше обадил да каже, че снимките се отлагат и ще се прибере на осемнайсети, а не на четиринайсети. Той знае, че не може да се направи нищо, но пак направо не може да го преглътне, че Уилем няма да е тук: такъв ден без Уилем няма да е никакъв ден.
— Обади ми се в мига, в който всичко приключи — беше помолил Уилем. — Ужасно е, че не мога да присъствам.
Но все пак той покани Анди по време на един от среднощните им разговори, които с времето започна да харесва: докато си приказваха, обсъждаха всекидневни неща, успокоителни неща, обичайни неща — съдията, издигнат за нов член на Върховния съд, най-новия проектозакон за здравеопазването (той го одобряваше, Анди — не), биографията на Розалинд Франклин, която и двамата бяха чели (на него му харесваше, на Анди — не), жилището, което Анди и Джейн ремонтираха. Прозвуча му като нещо ново, хареса му, когато Анди възкликна с неподправено възмущение: