— Ти, Джуд, със сигурност се шегуваш!
Беше свикнал да го чува, когато Анди му се нахвърляше заради раните, които си нанасяше, или аматьорските му превръзки, а не за мнението му за филми, за кмета, за книги и дори за цвета на латекса. Щом разбра, че Анди няма да се възползва от разговорите, за да го упреква или поучава, той се отпусна и дори успя да научи едно-друго за самия Анди: Анди говореше за своя брат близнак Бекет, и той лекар, кардиохирург, живеел в Сан Франциско, Анди не понасял приятеля му и смятал да прави, да струва, но да накара Бекет да го зареже, за къщата на остров Шелтър, която родителите на Джейн им подарявали, за това, че в гимназията Анди е играл в отбора по американски футбол и родителите му са изтръпвали при мисълта за тази „американщина“, как в първи курс е бил на курсове в чужбина, в Сиена, където се е срещал с момиче от Лука и е качил девет килограма. Не че двамата не обсъждаха личния живот на Анди — след всеки преглед го правеха до известна степен, — но по телефона той говореше повече и можеше да се преструва, че Анди му е само приятел, а не негов лекар, макар че тази мисъл вече се оборваше от самата причина за обаждането.
— Не се чувствай задължен да идваш — добави той припряно, след като покани Анди на делото в съда.
— Иска ми се да дойда — отвърна Анди. — Питах се кога ще бъда поканен.
На него му докривя.
— Просто не исках да смяташ, че си принуден да прекарваш още повече време с шантавия си пациент, който и без това ти вгорчава живота — рече му.
— Ти си не просто мой шантав пациент — възрази Анди. — Освен това си и мой шантав приятел. — Известно време Анди мълча. — Поне се надявам да е така.
Той се усмихна на телефона.
— Разбира се — каза. — Имам честта да съм твой шантав приятел.
И така, щеше да дойде и Анди: щеше да се прибере със самолета още същия следобед, но Малкълм и Джей Би щяха да останат да пренощуват и щяха да си тръгнат заедно в събота.
След като пристигна, беше изненадан, а после и развълнуван колко старателно Харолд и Джулия са почистили къщата и колко се гордеят от свършената работа.
— Виж! — все повтаряха един през друг и сочеха победоносно някоя повърхност — маса, фотьойл, ъгъл на пода, — които обикновено бяха задръстени с купчини книги или списания, а сега бяха разчистени.
Навсякъде имаше цветя — зимни цветя: букети декоративно зеле, отрупан с бели пъпки кучешки дрян и бели като хартия луковици с възсладкия им мирис като на тор, — книгите по лавиците бяха изравнени и дори Дамаската на канапето беше зашита.
— Погледни това тук, Джуд — бе казала Джулия, като бе преплела ръка с неговата и му беше показала зеленикавосивата гледжосана чиния на масата в антрето, счупена още от времето, когато се бяха запознали — парчетата, откършени отстрани на чинията, си седяха, постоянно сгушени на покритото с прах дъно. Сега обаче тя бе залепена, измита и лъсната.
— Охо! — възкликна той, след като му показаха това ново нещо, и се ухили тъпо, щастлив, защото те бяха щастливи.
Не се вълнуваше особено — никога не се бе вълнувал дали у тях е чисто, или не — можеха да живеят, заобиколени от йонийски колони стари броеве на „Ню Йорк Таймс“, от цели пълчища тлъсти плъхове, които ти цвърчат в краката, — знаеше обаче, че според тях държи на чистотата и погрешно бяха изтълкували неуморното му досадно чистене навсякъде като упрек, колкото и да се опитваше той отново и отново да ги увери, че не ги укорява за нищо. Сега чистеше, за да се спре, да се разсее и да не прави други неща, в колежа обаче беше чистил на другите, за да изрази благодарността си: това бе нещо, което можеше и винаги бе могъл да върши, те му даваха толкова много, а той на тях — тъй малко. Джей Би, на когото му беше приятно да живее в кочина, изобщо и не забелязваше. Малкълм, който беше израсъл с прислужница, винаги забелязваше и винаги му благодареше. Не му харесваше само на Уилем.
— Престани, Джуд — му беше казал веднъж и го беше сграбчил за китката, докато той събираше от пода мръсните ризи на Джей Би, — не си ни слугиня.
Но той не успяваше да спре — нито тогава, нито сега.
Вече наближава четири и половина, когато той бърше за последно плотовете, после отива уморено в стаята си, праща на Уилем есемес да не му звъни и потъва в кратък брутален сън. След като се буди, си оправя леглото, взима си душ, облича се и се връща в кухнята, където, застанал при плота, Харолд си пие кафето и чете вестник.