— Е — казва Харолд, докато го оглежда от глава до пети. — Колко си хубав!
Той клати по инерция глава, но истината е, че си е купил нова вратовръзка, предишния ден е ходил да се подстриже и се чувства ако не хубав, то спретнат, какъвто се опитва да бъде винаги. Рядко вижда Харолд в официални дрехи, той обаче също си е облякъл костюм и изведнъж него го досрамява, толкова тържествен е случаят.
Харолд му се усмихва.
— Явно нощес не си подвил крак. Спал ли си изобщо?
Той отвръща на усмивката му.
— Достатъчно.
— Джулия още не е готова — обяснява Харолд, — а аз имам нещо за теб.
— За мен?
— Да — потвърждава Харолд и взима кожена кутийка с размерите на бейзболна топка, която е оставил до чашата с кафето, после му я подава.
Той я отваря, вътре е часовникът на Харолд с кръглия бял циферблат и строгите класически цифри. Каишката е сменена с нова, черна, от крокодилска кожа.
— Подарък от баща ми за трийсетгодишнината — споделя Харолд, понеже той не казва нищо. — Беше негов. А ти си още на трийсет, ако не друго, поне не съм нарушил симетрията. — Взима от него кутийката, вади часовника и го обръща, та той да види инициалите, гравирани отзад: СС, ХС, ДСФ: — Сол Стайн — казва Харолд. — Баща ми. После аз — ХС, и ти — ДСФ.
Връща му часовника. Той прокарва леко върха на палеца си по инициалите.
— Не мога да го приема, Харолд — изрича накрая.
— Можеш, и още как — отсича Харолд. — Твой е, Джуд. Вече си купих нов, няма как да ми го върнеш.
Той усеща, че Харолд го гледа.
— Благодаря ти — мълви накрая. — Благодаря.
Явно не е в състояние да каже друго.
— За мен е удоволствие — натъртва Харолд и няколко секунди и двамата мълчат, после той идва на себе си, маха часовника си и си слага на китката часовника на Харолд — вече негов, после му го показва и той кима.
— Красота — заявява Харолд. — Стои ти добре.
Той тъкмо се кани да отговори (какво?), когато чува, а после и вижда Джей Би и Малкълм, и двамата също в костюми.
— Не беше заключено — обяснява Джей Би, а Малкълм въздиша. — Харолд! — прегръща го той. — Честито! Момче!
— Сигурен съм, че Харолд не го е чувал никога досега — заявява Малкълм и маха с ръка на Джулия, която тъкмо влиза в кухнята.
После пристига Анди, след него — Джилиан, ще се срещнат с Лорънс вече в съда.
На вратата се звъни отново.
— Очакваме ли още някого? — пита той Харолд, който вдига рамене:
— Ще отвориш ли, Джуд?
Той отива да отвори и на вратата стои Уилем. Той го гледа известно време и още преди да е успял да си каже да запази спокойствие, Уилем му се мята като мустанг и го прегръща толкова силно, че още малко, и ще го събори.
— Изненадан ли си? — пита Уилем в ухото му и от гласа му той разбира, че Уилем се усмихва.
За втори път тази сутрин не е в състояние да говори.
Третият път е в съда. Качват се на две коли и в неговата (зад волана е Харолд, Малкълм е на предната седалка) Уилем обяснява, че датата на заминаването му всъщност е била сменена, но после са върнали първата, Уилем не му е казал, споделил е само с останалите, за да се появи изненадващо.
— Да, благодаря ти, Уилем — обажда се Малкълм, — трябваше да държа изкъсо Джей Би, все едно съм от ЦРУ, иначе щеше да се изпусне.
Отиват не в Съда по семейни дела, а в Апелативния на площад „Пембъртън“. В съдебната зала на Лорънс — Лорънс е неузнаваем в тогата, днес е ден, в който всички са облечени официално — тримата с Харолд и Джулия си дават обет, Лорънс се усмихва през цялото време, после всички се втурват да правят фотографии, всеки снима всекиго в различни съчетания и конфигурации. Само той не снима, само той е по всички снимки.
Стои с Харолд и Джулия и чака Малкълм да се пребори с огромния сложен фотоапарат, когато Джей Би го вика по име, и тримата поглеждат нагоре и точно тогава Джей Би ги снима.
— Готово — заявява той. — Благодаря.
— Джей Би, нали не е… — подхваща той, но точно тогава Малкълм оповестява, че е готов, и тримата се завъртат покорно към него.
По пладне вече са се върнали в къщата и не след дълго започват да идват и другите: Джилиан и Лорънс, Джеймс и Кери, колегите на Джулия, колегите на Харолд, някои от които той не е виждал още от Юридическия факултет. Пристигат някогашният му преподавател по вокал, а също доктор Ли, преподавателят му по математика, и научният му ръководител доктор Кашен, а също някогашната му шефка в „Батър“ Алисън, Лайънъл — техен общ приятел от общежитието, който сега преподава физика в „Уелзли“. Цял следобед едни идват, други си тръгват, едни се появяват, други отиват на лекции, срещи, съдебни заседания. В началото на него не му се искаше да правят сбирка с толкова много хора — дали това, че вече се е сдобил с родители: Харолд и Джулия, няма да породи, дори да насърчи въпроси защо изобщо досега не е имал родители? — но часовете минават и никой не задава никакви въпроси, никой не настоява да разбере за какво са му нови родители и той усеща, че малко по малко забравя стиховете си. Знае, че когато съобщава за осиновяването, всъщност се хвали, а хвалбите си имат последствия, но е по-силно от него. „Само този път — умолява той онзи, който завежда наказанията за лошото му поведение. — Нека само този път се порадвам.“