— Звучи интересно — отвърна Артър, изглеждаше отегчен. — Но май не съм го чувал. Хм. Трябва да погледна. Е, браво на теб, Уилем.
Беше му неприятно да му казват „Браво на теб, Уилем“, сякаш работата му беше някаква фантазия от захарен памук, измислица, с която той залъгваше себе си и другите, а не нещо, което наистина съществува. Особено неприятно му беше днес вечерта, защото на някакви си петдесет метра, точно зад прозореца и главата на Артър, на сградата бяха закрепени осветен с прожектори огромен билборд с неговото лице — вярно, изкривено: той все пак се сражаваше с компютърно генериран огромен морав извънземен — и половинметров надпис „ЧЕРЕН ЖИВАК 3081“: ОЧАКВАЙТЕ СКОРО. В такива мигове той се разочароваше от познатите си от общежитието. „В крайна сметка не са по-добри от всички останали — осъзнаваше. — Като теглим чертата, всъщност са завистливи и само се чудят как да ме обидят. А аз съм глупак, щом наистина се обиждам. — По-късно щеше да се ядосва на самия себе си. — Нали това искаше — щеше да си напомня. — Защо тогава изобщо те вълнува какво мислят другите?“ Но да си актьор, се свеждаше до това да те вълнува какво мислят останалите (понякога му се струваше, че в професията няма друго) и колкото и да си втълпяваше, че е недосегаем за чуждото мнение — че му е все едно, — определено не беше така.
— Знам, че е ужасно дребнаво — каза той на Джуд след купона.
Беше засрамен, че се е ядосал толкова — не би го споделил с никой друг.
— Изобщо не ми звучи дребнаво — увери го Джуд. Прибираха се с колата от Ред Хук в центъра. — Но Артър си е негодник, Уилем. Винаги е бил. И не се е променил, нищо че години наред е изучавал Херодот.
Той се усмихна от немай-къде.
— Не знам — рече. — Понякога ми се струва, че има нещо много… много безсмислено в работата ми.
— Не говори така, Уилем! Ти си изумителен актьор, наистина. И…
— Само не казвай, че радвам хората.
— Не съм и смятал. Филмите ти не са от нещата, които радват някого.
(В амплоа на Уилем се бяха превърнали мрачните сложни герои — често прикрити насилници, обикновено с нравствени прегрешения, — които пораждаха в една или друга степен състрадание. „Рагнаршон Страшилището“, ето как му викаше Харолд.)
— Ако не броим, разбира се, извънземните.
— Точно така, ако не броим извънземните. Макар че и тях ги изтребваш накрая, нали? Но, Уилем, приятно ми е да ги гледам, същото важи за мнозина. И това е нещо, нали? Кой още може да се похвали, че е в състояние да те откъсне от сивото ежедневие? — И когато той не отговори: — Знаеш ли, май не си струва да ходим повече на тези купони, и за двамата те се превръщат в нездравословно упражнение по мазохизъм и самобичуване. — Джуд се извърна към него и се усмихна широко. — Ти поне се занимаваш с изкуство. Докато аз все едно продавам оръжие. Днес вечерта Дороти Уортън ме попита какво е да се будя всяка сутрин с мисълта, че предишния ден съм пожертвал още една частичка от душата си.
Накрая той се засмя.
— Не, не те е питала такова нещо.
— Попита ме, и още как. Сякаш разговарях с Харолд.
— Да, ако Харолд беше бяла жена със сплетена на плитчици коса.
Джуд се усмихна.
— Нали ти казах, сякаш разговарях с Харолд.
Всъщност обаче и двамата бяха наясно защо продължават да ходят по тези купони: защото те се бяха превърнали в една от малкото възможности четиримата да бъдат заедно, а понякога им се струваха и единствената възможност да създават общи спомени, които четиримата да споделят, да поддържат приятелството си живо, като хвърлят наръчи подпалки върху почти изтлялата черна жарава. Това бе техният начин да се преструват, че всичко си е същото.
Това им даваше и повод да се преструват, че с Джей Би всичко е наред, макар и тримата да знаеха, че не е. Уилем не можеше да разбере какво точно става с него — по свой си начин Джей Би можеше да бъде не по-малко уклончив от Джуд, когато подхванеха разговор на определени теми, — но знаеше, че Джей Би е самотен, нещастен и разколебан, все чувства, непознати за него. Долавяше, че Джей Би — на когото му беше харесвало в колежа с неговата структура, йерархии, микрообщества и който се бе ориентирал с такава лекота в тях — се опитва с всеки купон да върне към живот непринуденото, безгрижно общуване от едно време, когато професионалните им перспективи са били съвсем неизбистрени и са ги обединявали амбициите, вместо да ги разединява делничният бит. Затова организираше тези излизания и те както винаги го следваха покорно, проявяваха към него дребната добрина да го оставят именно той да е водачът, именно той да решава винаги за тях.