Знаеше го и Анди. Преди пет години Анди му се беше обадил по телефона в София и му беше вдигнал скандал. Това бяха първите му снимки, беше много късно през нощта и когато той вдигна и чу как Анди му казва:
— Уж се кълнеш, че си страхотен приятел, а вечно те няма — веднага премина в защита, понеже знаеше, че Анди е прав.
— Чакай малко — му рече и седна, а гневът и страхът заличиха и последните остатъци от сънливостта.
— Седи вкъщи и се самонаранява, кълца се на парчета, целият е в белези, заприличал е на скелет и къде си ти, Уилем? — попита Анди. — Само не ми казвай: „На снимки съм“! Защо не го проверяваш?
— Звъня му всеки ден — разкрещя се и той.
— Знаеше, че ще му бъде тежко — продължи Анди, като го надвика. — Знаеше, че заради осиновяването ще се почувства по-уязвим. Защо не се погрижи да е в безопасност, Уилем? Защо другите ви така наречени приятели не предприемат нищо?
— Защото той не иска да научават, че се самонаранява, ето защо! И не знаех, Анди, че ще му бъде толкова тежко — отговори той. — Никога не ми казва нищо! Откъде да разбера?
— Как откъде! Длъжен си! Мисли, Уилем!
— Само не ми крещи — ревна той. — Вбесен си, Анди, просто защото ти е пациент, а ти не знаеш как да му помогнеш, и си го изкарваш на мен.
Съжали в мига, в който го изрече, и известно време и двамата мълчаха и само дишаха тежко в телефона.
— Анди — подхвана той.
— Недей — прекъсна го Анди. — Прав си, Уилем. Извинявай. Извинявай.
— Не, ти извинявай — отвърна той.
Чувстваше се ужасно при мисълта за Джуд в ужасната баня на Лиспенард стрийт. Преди да замине, бе търсил навсякъде бръсначите на Джуд: под капака на тоалетното казанче, отзад върху шкафчето с лекарствата, дори под чекмеджетата, беше ги вадил едно по едно и ги беше оглеждал от всички ъгли, но не бе успял да открие ножчетата. Анди обаче беше прав: това бе негово задължение. Трябваше да се постарае повече. А не го беше направил и се бе провалил.
— Недей — каза Анди. — Наистина съжалявам, Уилем, непростимо е. И си прав — не знам какво да правя. — Говореше уморено. — Просто животът му… животът му е бил ужасен, Уилем. И той ти се доверява.
— Знам — изпелтечи той. — Знам, че ми се доверява.
И така, разработиха план и когато се прибра, той започна да следи Джуд по-изкъсо, което не се бе увенчало с нищо. Всъщност месец — месец и нещо след осиновяването Джуд бе различен, преди той не го беше виждал такъв. Не можеше да определи какво се е променило, освен в редки случаи не можеше дори да каже в кои дни Джуд е нещастен и в кои — не. Не беше като той да ходи с каменно лице, а после изведнъж да се променя — като цяло поведението, ритъмът и движенията му си бяха същите. Но нещо все пак се беше променило и за кратко той имаше странното усещане, че Джуд, когото познава, е бил заменен с друг Джуд и този друг Джуд, появил се на негово място, е човек, когото той може да пита всичко, който може да разкаже смешни истории за домашни любимци, за приятели и за случки от детството, който ходи с дълъг ръкав само защото му е студено, а не защото се опитва да скрие нещо. Беше решен да се доверява на онова, което му каже Джуд: в края на краищата не му беше лекар. Беше му приятел. Работата му беше да се държи с него така, както иска той, а не като обект за следене.
И така, с времето бдителността му се попритъпи и накрая онзи, другият Джуд, се прибра в земите на феите и магиите, а Джуд, когото той познаваше, отново зае мястото си. Но пак изникваха притеснителни неща, които му напомняха, че знае за Джуд само колкото Джуд му позволява да знае: ако беше заминал на снимки, му се обаждаше по телефона всеки ден, обикновено в предварително уговорено време — веднъж преди година му бе звъннал и двамата подхванаха съвсем нормален разговор, Джуд не звучеше различно от обикновено, двамата се смееха на една от историите на Уилем, когато той чу безпогрешно някъде в далечината вътрешна уредба, каквито има само в болниците:
— Доктор Несарян, доктор Несарян в трета операционна.
— Джуд? — беше възкликнал той.
— Не се притеснявай, Уилем — бе отвърнал Джуд. — Добре съм.
Имам само лека инфекция, мен ако питаш, Анди драматизира излишно.
— Каква инфекция? Боже мой, Джуд!
— На кръвта, но няма страшно. Наистина, Уилем, ако беше сериозно, щях да ти кажа.
— Не, да те вземат мътните, Джуд, нямаше да ми кажеш. Инфекция на кръвта вече си е сериозно.
Известно време той мълча.
— Щях да ти кажа, Уилем.
— Харолд знае ли?