— Не — отговори той рязко — И няма да му казваш.
От такива разговори той направо се вцепеняваше, толкова притеснен беше, и цяла вечер се мъчеше да си спомни какво са си казали предишната седмица, търсеше думи, които да го наведат на мисълта, че нещо не е било наред и от глупост той просто ги е пропуснал. В по-великодушни мигове си представяше озадачен, че Джуд е фокусник, който знае само един номер — да се крие, но от година на година става все по-добър и сега е достатъчно само да вдигне пред очите си края на копринения си плащ, за да стане невидим дори за най-близките. Случваше се обаче и да се вкисне от този номер, да му докривее, че година след година хвърля всички сили да пази тайните на Джуд, а в замяна не получава друго, освен съвсем откъслечна информация, че не му се дава дори възможността да се опита да му помогне, да се тревожи пред всички за него. В такива мигове си мислеше: не е честно. Това не е никакво приятелство. Всичко друго, но не и приятелство. Имаше чувството, че е въвлечен в съзаклятническа игра, каквато изобщо не е имал намерение да играе. От всяка постъпка на Джуд личеше, че не иска да му помагат. Той обаче не можеше да го приеме. Въпросът беше как, без да си разваляш приятелството, да не обръщаш внимание на човек, който най-категорично отказва да му се помага. Приличаше на тъжен малък коан: как да помогнеш на човек, който отказва да му помагаш, и да осъзнаваш, че ако не се опиташ да му помогнеш, не си никакъв приятел. „Разговаряй с мен — му идеше понякога да изкрещи на Джуд. — Споделяй. Кажи ми какво да направя, за да те накарам да говориш с мен.“
Веднъж на един купон бе чул случайно как Джуд обяснява на някого, че споделял всичко с него, с Уилем, и се бе почувствал и поласкан, и озадачен, защото всъщност: не знаеше нищо. Понякога направо не му се вярваше, че държи толкова на човек, отказващ да сподели с него нещата, които споделят всички приятели — как е живял, преди да се запознаят, от какво се страхува, за какво мечтае, кой го привлича, всекидневните огорчения и тъги. Понеже самият той не разговаряше с Джуд, често му се искаше да поговори за него с Харолд и да разбере какво знае той и дали, ако те двамата — и Анди — обединят каквото знаят, ще намерят решение. Но това бяха само мечти: Джуд нямаше да му прости никога и вместо да намери път към него, той щеше да си отреже всички пътища.
След като се прибра в апартамента, прегледа набързо пощата — рядко получаваше нещо важно: всичко, свързано с работата, отиваше при агента или адвоката му, всичко лично пък отиваше при Джуд, — намери сценария, който беше забравил там предишната седмица, когато след фитнеса се бе отбил за малко и пак беше излязъл; сега дори не си съблече якето.
Откакто бе купил преди една година апартамента, бе живял в него общо месец и половина. В спалнята беше сложил ниско легло, във всекидневната — масичката от Лиспенард стрийт, обезформения стол от фибростъкло, марка „Име“, който Джей Би беше намерил на улицата, и кашоните с книгите. Малкълм уж смяташе да ремонтира жилището, да превърне тесния кабинет без никакъв въздух до кухнята в ниша за хранене и да се заеме и с други неща, но сякаш бе усетил липсата на интерес у Уилем и все отлагаше. Той понякога недоволстваше, но знаеше, че Малкълм няма никаква вина: не беше отговорил на имейлите на Малкълм за боята, плочките и размерите на вградената библиотека и кушетката — той трябваше да ги одобри, преди Малкълм да ги поръча на дърводелците. Едва наскоро бе помолил от адвокатската кантора да изпратят на Малкълм окончателните документи, без които той не можеше да започне ремонта, и другата седмица най-после щяха да седнат и той да вземе някои решения, така че, когато се прибере в средата на януари, жилището да бъде, както обещаваше Малкълм, ако не напълно преобразено, то поне с много подобрения.
Междувременно живееше, общо взето, при Джуд, в апартамента му на Грийн стрийт веднага след като беше скъсал с Филипа. Използваше, че неговият апартамент още не е готов, както и обещанието, което беше дал на Анди, като повод да се засели сякаш за вечни времена в свободната стая у Джуд, истината обаче беше, че имаше нужда от компанията на Джуд и от постоянното му присъствие. Заминеше ли някъде, в Англия, в Ирландия, Калифорния, Франция, Танжер, Алжир, Индия, Филипините, Канада, имаше нужда от образ на онова, което го чака у дома в Ню Йорк, и този образ никога не включваше Пери стрийт. Негов дом беше Грийн стрийт и когато беше далеч, когато се чувстваше самотен, си мислеше за Грийн стрийт и за стаята си там, мислеше си и как в края на седмицата, щом Джуд приключеше с работата, двамата ще стоят до късно, ще си говорят и на него ще му се струва, че времето е забавило своя ход, че се е разширило и вечерта ще продължава вечно.