И сега най-после се прибираше у дома. Изтича надолу по стълбището и изхвърча от входа на Пери стрийт. Вечерта се беше застудило и той закрачи бързо, почти се затича — както винаги, му беше приятно да върви и да се чувства сам в такъв многолюден град. Това бе едно от нещата, които му липсваха най-силно. На снимачната площадка човек никога не беше сам. Някой от асистент-режисьорите те отвеждаше в караваната и после обратно на снимачната площадка, въпреки че разстоянието между тях беше само петдесетина метра. Докато свикваше на снимачните площадки, в началото той се стресна, после се развесели, а накрая започна да се дразни от налаганата от кинаджиите култура на вдетиняване на актьорите. Понякога му се струваше, че са го вързали прав на някой от снимачните кранове и го разкарват от място на място: водеха го първо в гримьорната, после в гардеробната. След това на снимачната площадка, а оттам пак в караваната, сетне, след час-два, го извеждаха от караваната и го връщаха на снимачната площадка.
— Само не допускай някога да свикна с това — казваше той на Джуд, направо го умоляваше.
Това бяха последните думи от всичките му разкази: как се хранят, разделени по йерархия и касти — актьорите и режисьорите на една маса, операторите на друга, осветителите на трета, сценичните работници на четвърта, костюмерите на пета, — как си говорят за тренировки, за ресторанти, в които искат да отидат, за диети, които спазват, за инструктори по фитнес и за цигари (колко им се пуши), за пластични операции (крайно време е да си направят), за снимачния екип, който хем ненавижда актьорите, хем дава мило и драго те да му обърнат поне мъничко внимание, за това какви подляри са гримьорите и перукерите, които знаеха изумително много за живота на всички актьори, понеже се бяха научили да мълчат като риби и да са направо невидими, докато наместваха перуките, нанасяха фондьотена и слушаха как актрисите крещят на гаджетата си, а актьорите си уговарят през шепот по телефона среднощни срещи. Именно на тези снимачни площадки той бе осъзнал, че е по-сдържан, отколкото си е представял, и че е много лесно, много примамливо да си втълпиш, че животът на снимачната площадка — където ти носеха всичко и където съвсем в буквалния смисъл на думата можеха да направят така, че да те огрее слънце — е истински живот.
Веднъж, както стоеше на мястото си на снимачната площадка и операторът правеше последни настройки, той дойде при него, хвана го леко отстрани за главата — „Косата!“ — ревна първият асистент-режисьор, за да не размести нещо — и я наклони два-три сантиметра наляво, после надясно, сетне пак наляво така, сякаш наместваше ваза върху полицата над камината.
— Не мърдай, Уилем — го предупреди и той обеща да стои мирно, въпреки че едвам дишаше, такъв смях го беше напушил.
Изведнъж се сети за родителите си — за които с възрастта си спомняше доста смущаващо все по-често — и за Хеминг и за стотна от секундата ги видя да стоят вляво, точно до снимачната площадка, не виждаше само лицата им с изражения, които така и така не бе в състояние да си представи.
Обичаше да разказва на Джуд всичко това и да описва дните на снимачната площадка като забавни и весели. Не си беше представял актьорството така, но всъщност как изобщо си го беше представял? Винаги беше подготвен, винаги се явяваше навреме, беше любезен с всички, правеше каквото му казва операторът и спореше с режисьора само когато беше неизбежно. Но дори след всички тези филми — дванайсет за последните пет години, осем от които за последните две, — дори след всичките им нелепости най-нереална му се струва минутата, преди да включат камерата. Стои на първото място, стои на второто място, което са му посочили на снимачната площадка, операторът съобщава, че е готов.
— Пудра! — крещи първият асистент-режисьор и перукерът, гримьорът, художникът по костюмите се спускат като лешояди към него, започват да му наместват косата, да му оправят ризата, да го гъделичкат с меките си четки по клепачите.
Отнема само трийсетина секунди, но през тези трийсет секунди, докато е свел мигли, за да не му влиза пудрата в очите, докато чуждите ръце се движат собственически по тялото и главата му, сякаш те не му принадлежат, той изпитва странното усещане, че вече го няма, че е изчезнал и дори животът му е само измислица. В тези секунди през съзнанието му на истинска вихрушка се пренасят образи, толкова бързи и разбъркани, че му е трудно да ги разграничи: сцената, която му предстои да заснеме, разбира се, и сцената, която вече са заснели, но неизбежно и всички неща, които го занимават, нещата, които вижда, които чува и за които си спомня, преди да заспи нощем — Хеминг, Джей Би, Малкълм, Харолд и Джулия. Джуд.