— Щастлив ли си? — беше попитал веднъж той Джуд (сигурно са били пияни).
— Не мисля, че щастието е за мен — бе отвърнал накрая Джуд, сякаш Уилем му бе предложил ястие, каквото не му се яде. — Но то е за теб, Уилем.
Докато гримьорите, перукерите и костюмерите го подръпват и побутват, му хрумва, че е трябвало да пита Джуд какво има предвид: защо щастието е за него, но не и за Джуд. Но щом приключат със снимките на сцената, той вече няма да помни въпроса, нито разговора, който го е вдъхновил.
— Звук! — крещи първият асистент-режисьор и гримьорите, перукерите и костюмерите се пръсват.
— Готово — отвръща звукорежисьорът, което означава, че вече записва.
— Камера — провиква се операторът и напред излиза скриптерката.
След това той отваря очи.
2
Една събота малко след като е станал на трийсет и шест, той отваря сутринта очи и изпитва онова странно прекрасно усещане, което понякога го обзема, усещането, когато си дава сметка, че животът му е безоблачен. Представя си Харолд и Джулия в Кеймбридж, как двамата обикалят сънено из кухнята, сипват кафе в нащърбените, позахабени чаши, изтръскват росата по найлоновите пликове, в които са сложени вестниците, и във въздуха Уилем, който пътува към него от Кейптаун. Вижда наум и как Малкълм се притиска към Софи в леглото в Бруклин, а после, тъй като се чувства изпълнен с надежди, и Джей Би, който е на сигурно в леглото си в Долен Ист Сайд и похърква. Тук, на Грийн стрийт, радиаторът издава съскащата си въздишка. Чаршафите миришат на сапун и небе. Над него е цилиндричният метален полилей, който Малкълм е сложил преди месец. Под него е лъскавият черен дъсчен под. Апартаментът — все така невъзможен с просторните си помещения, с възможностите и потенциала си — е тих и негов.
Той насочва пръстите на краката си към долния край на леглото и после ги размърдва така, че да сочат към пищялите му: нищо. Намества гръб върху матрака: нищо. Свива колене към гърдите си: нищо. Нищо не го боли, нищо дори не заплашва да го заболи: тялото отново му принадлежи, ще изпълни каквото му хрумне, без да се оплаква и да го саботира. Той затваря очи не защото е уморен, а защото мигът е съвършен и той знае как да му се наслади.
Тези мигове никога не траят дълго — понякога е достатъчно да седне и веднага сякаш получава удар по лицето, веднага му е напомняно, че той принадлежи на тялото си, а не обратното, — но през последните години, откакто нещата започнаха да се влошават, той хвърля огромни усилия да се откаже от мисълта, че някога ще се оправи, и вместо това се опитва да се съсредоточи върху минутите на облекчение, да бъде признателен за тях, когато и където тялото му реши да му ги предостави. Накрая сяда бавно, после се изправя все така бавно. И пак се чувства прекрасно. Добър ден — решава и тръгва към банята покрай инвалидната количка, разположила се като нацупен великан в ъгъла на стаята.
Приготвя се, после сяда да чака с едни документи от кантората. Като цяло прекарва повечето съботи там — това поне не се е променило от дните на дългите му разходки: о, неговите разходки! Нима именно той е изминавал съвсем сам като коза осемнайсетте километра чак до Горен Ист Сайд и после се е прибирал? — днес обаче има среща с Малкълм, ще го води при шивача си, защото Малкълм ще се жени и му трябва костюм.
Не са съвсем сигурни дали Малкълм наистина се жени. Но мислят, че да. През последните три години двамата със Софи ту късат, ту се събират отново, пак късат и пак се събират. През последната година обаче Малкълм е подхващал пред Уилем въпроса за брака и е питал как мисли той, дали наистина е нещо прекрасно, с Джей Би пък е говорил за накити и се е интересувал дали, когато жените казват, че не харесват диаманти, това наистина е така, или само се намират на приказки, а с него е обсъждал предбрачните договори.
Той бе отговорил възможно най-изчерпателно на въпросите му, а после му беше дал името на един свой колега от Юридическия факултет, адвокат, специалист по семейно право.
— О! — бе възкликнал Малкълм и се беше отдръпнал назад, сякаш той го е пратил при професионален убиец. — Не съм сигурен, че още имам нужда от това, Джуд.
— Добре тогава — отвърна той и си прибра визитката, която Малкълм явно не искаше дори да докосне. — Ако и когато ти трябва, само ми кажи.
Сетне, преди месец, Малкълм го беше попитал дали може да му помогне да си избере костюм.