— Всъщност нямам нито един, представяш ли си? — попита той. — Не мислиш ли, че трябва да имам? Не мислиш ли, че не е зле да започна да търся. И аз не знам, сигурно вече съм по-зрял. Не мислиш ли, че ще е добре за работата?
— Мисля, че изглеждаш страхотно, Мал — отвърна той. — И не мисля, че по отношение на работата ти трябва помощ. Но ако искаш да ти помогна, само кажи, ще го направя с удоволствие.
— Благодаря — каза Малкълм. — В смисъл просто ми се струва, че не е зле да имам. За всеки случай. — Той замълча. — Между другото, не мога да повярвам, че си имаш шивач на костюми.
Той се усмихна.
— Шивачът не е мой — каза. — Просто шие костюми и по една случайност някои са мои.
— Господи — възкликна Малкълм, — Харолд наистина е създал чудовище.
Той — къде ще ходи — се засмя. Но често му се струва, че костюмът е единственото, благодарение на което изглежда нормално. В месеците, когато беше на инвалидна количка, именно костюмите бяха начинът да убеди клиентите си, че е достатъчно подготвен, и в същото време да убеди себе си, че е като всички останали и ако не друго, поне може да се облича като тях. Не се смяташе за суетен, по-скоро беше чистник: когато беше малък, момчетата от дома понякога играеха бейзбол с малчуганите от местното училище, които, за да ги подразнят, си запушваха с пръсти носовете, докато излизаха на игрището.
— Я да се изкъпете! — крещяха. — Смърдите! Смърдите!
Те обаче си се къпеха: всяка сутрин си взимаха задължително душ, разпенваха между дланите си и върху кесиите за баня мазния розов сапун, после се търкаха, а някой от възпитателите крачеше нагоре-надолу пред редицата душове, замахваше с някоя от тънките кърпи към момчетата, които не се държаха добре, и подвикваше на онези, които не се насапунисваха както трябва. Дори сега той се ужасяваше от мисълта да не бъде отблъскващ, неподдържан, мръсен, неугледен.
— Винаги ще бъдеш урод, но това не означава, че не можеш да бъдеш спретнат — все му повтаряше отец Гавриил и макар че отец Гавриил грешеше за много неща, той знаеше, че тук е прав.
Малкълм идва, прегръща го и после както винаги започва да оглежда пространството — проточва като телескоп дългия си врат, обикаля на малък кръг из помещението, насочва поглед като лъч на фар и издава тихи оценяващи звуци.
Той отговаря на въпроса на Малкълм още преди да го е задал:
— Другия месец, Мал.
— Каза го и преди три месеца.
— Знам. Но сега говоря сериозно. Сега имам пари. По-точно ще имам в края на месеца.
— Но вече го обсъдихме.
— Знам. И, Малкълм… невероятно щедро от твоя страна. Но няма начин да не ти платя.
Живееше в апартамента вече над четири години и четири години не бе успял да го ремонтира, понеже нямаше пари, а нямаше пари, защото изплащаше апартамента. Междувременно Малкълм бе направил проект и бе разделил със стени стаите, беше му помогнал да избере канапе, разположило се като сив космически кораб насред всекидневната, бе пооправил някои неща, включително подовете.
— Пълна лудост — беше казал той навремето на Малкълм. — След ремонта ще се наложи да го правиш наново.
Но Малкълм бе отвърнал, че така и така ще го преправя: боята за подове била нов продукт и докато той бъдел готов да започнат ремонта, Малкълм щял да си прави малки експерименти на Грийн стрийт, стига той да не възразявал (а той, разбира се, не възразяваше). Иначе апартаментът като цяло си е същият, както когато той се нанесе в него: дълъг правоъгълник на шестия етаж в сграда в Южен Сохо с прозорци в двата края, едните обърнати на запад, а другите — на изток, както и по цялата южна стена с изглед към паркинг. Неговата стая и баня са в източния край с изглед към ниска сграда на Мърсър стрийт, стаите на Уилем — или най-малкото онова, което той и досега възприема като стаи на Уилем — са в западния край с изглед към Грийн стрийт. В средата на апартамента има кухня, както и трета баня. И между стаите в източния и западния край се простират цели километри пространство с черни подове, които лъщят като клавиши на пиано.
Чувството да притежава толкова много площ още му е непознато, още по-странно е чувството, че е могъл да си я позволи. „Но ти можеш“, се налага да си напомня от време на време, точно както си напомня и в магазина за хранителни стоки, когато се чуди дали да си купи бурканче с любимите си черни маслини, които са толкова солени, че чак му горчат в устата и в очите му избиват сълзите. Когато дойде да живее в града, те минаваха за глезотия и той ги купуваше само по веднъж в месеца — само по една лъскава лъжица. Всяка вечер изяждаше само по една маслинка и докато четеше съдебни искове, я смучеше, та накрая да остане само костилката. „Можеш да си ги позволиш — казва си. — Имаш пари.“ Но пак му е трудно да запомни.