Причината за Грийн стрийт и опаковката маслини, която никога не липсва в хладилника му, е работата в „Роузън Причард и Клайн“, една от най-могъщите и престижни адвокатски кантори в града, където от близо година е и съдружник. Преди пет години тримата със Ситизън и Роудс работеха по дело за измама с ценни книжа в голяма търговска банка на име „Такъри Смит“ и малко след като случаят беше решен, с него се свърза един мъж, казваше се Лушън Войт и както знаеше той, оглавяваше отдел „Съдебни искове“ в „Роузън Причард и Клайн“ — на делото за измама бе представлявал „Такъри Смит“.
Войт го покани да пийнат по нещо. Обясни, че бил възхитен от работата му, особено в съдебната зала. В „Такъри Смит“ също. И преди бил чувал за него — двамата със съдия Съливан се познавали от едно правно списание — и се бил запознал с биографията му. Дали не е обмислял да напусне Прокуратурата и да мине от другата страна на бариерата?
Той щеше да излъже, ако отречеше, че му е минавало през ума. Мнозина около него напускаха. Той знаеше, че Ситизън преговаря с една международна фирма във Вашингтон, окръг Колумбия. Роудс пък се колебаеше дали да не стане юрисконсулт в една банка. Самият той бе получавал предложения за работа от две други фирми и бе отказал и двете. На всички им харесваше в Прокуратурата. Но Ситизън и Роудс бяха по-възрастни от него, Роудс и жена му искаха дете и трябваше да изкарват пари. Пари, пари: понякога не говореха за друго.
И той мислеше за пари — беше невъзможно да не мисли. Всеки път, щом се прибереше след купон у някого от приятелите на Джей Би и Малкълм, Лиспенард стрийт му се струваше още по-жалък, още по-непоносим. Всеки път, щом асансьорът се повредеше и се наложеше той да се качва пеш по стълбището, а после да си почива на площадката, долепил гръб до входната им врата, за да събере сили да влезе вътре, си мечтаеше да живее на място, което е удобно и надеждно. Всеки път, щом застанеше в горния край на стълбите в метрото, за да се приготви за слизането, и стиснал перилата, едвам си поемаше дъх, му се искаше да може да вземе такси. Освен това имаше и други страхове, по-големи страхове: в мрачните си мигове се виждаше като старец с кожа, опъната като ципа върху ребрата му, който още живее на Лиспенард стрийт и тъй като вече не може да ходи, се изтегля на лакти, за да стигне в тоалетната. В това видение той беше сам — нямаше го Уилем, нямаше ги Джей Би, Малкълм, Анди, Харолд, Джулия. Той беше стар, много стар, при него нямаше никого и от немай-къде той трябваше да се грижи сам за себе си.
— На колко години сте? — попита Войт.
— На трийсет и една — отвърна той.
— На трийсет и една сте млад — отбеляза Войт, — но това няма да бъде вечно така. Наистина ли искате да остареете в Прокуратурата? Нали знаете какво казват за заместник-прокурорите: хора, които вече са изживели най-добрите си години. — Заговори му за компенсации и за ускорен път към това да стане съдружник. — Кажете ми само, че ще помислите.
— На всяка цена — обеща той.
И наистина помисли. Не спомена на Ситизън и Роудс — а и на Харолд, понеже знаеше какво ще му каже, — затова пък го обсъди с Уилем и двамата поспориха за очевидните предимства на работата, а също за очевидните недостатъци: дългото работно време (но той и сега се заседява в службата, изтъкна Уилем), еднообразието, вероятността да работи с тъпанари (но ако изключим Ситизън и Роудс, той и сега работи с тъпанари, напомни Уилем). И разбира се, факта, че сега ще защитава същите хора, които през последните шест години е обвинявал: лъжци, измамници и крадци, облечените във власт и привилегии, които се пишат жертви. Той не беше като Харолд и Ситизън, беше здраво стъпил на земята, знаеше, че ако иска да направи кариера като юрист, трябва да е готов да жертва било пари, било нравственост, но пак се притесняваше, че трябва да си затвори очите за онова, което смяташе за справедливо. И в името на какво? За да е сигурен, че няма да се превърне в онзи старец, самотен и болен ли? Струваше му се, че най-ужасната разновидност на себичността, най-ужасната разновидност на егоизма е да загърби онова, което смята за правилно, само защото е уплашен, само защото го е страх да не бъде нещастен и безпомощен.
После, половин месец след срещата с Войт, се прибра един петък много късно вечерта. Беше капнал от умора, онзи ден му се бе наложило да се придвижва с инвалидната количка, защото раната на десния крак го болеше много, и бе изпитал такова облекчение, задето се е върнал у дома, на Лиспенард стрийт, че се беше отпуснал — след броени минути щеше да си бъде вкъщи, щеше да омотае около прасеца си нагорещена в микровълновата печка влажна кърпа за съдове, от която излиза пара, и щеше да си седи на топло. Но когато натисна копчето на асансьора, не чу друго, освен стържене, тихо потракване, каквито машината издаваше, щом се повредеше.