— Не! — изкрещя той. — Не! — Гласът му проехтя във входа и той заблъска с длан по вратата на асансьора: — Не, не, не!
Вдигна куфарчето и го метна на пода, при което от него се разхвърчаха листове. Сградата наоколо тънеше неотзивчиво в тишина.
Накрая той млъкна, засрамен и ядосан, събра листовете и ги върна в куфарчето. Погледна си часовника: беше единайсет. Уилем имаше представление — „На седмото небе“, но вече бе слязъл от сцената. Когато обаче той му звънна по телефона, Уилем не вдигна. Тогава той започна да изпада в паника. Малкълм беше на море в Гърция. Джей Би беше на пленер с други художници. Предишната седмица на Анди му се беше родила дъщеря, Биатрис, беше немислимо той да му звъни. Само на толкова хора бе готов да разреши да му помогнат, само с толкова не се притесняваше да им досажда, само на толкова можеше да позволи да го извлачат нагоре по дългото стълбище.
В онзи миг обаче искаше отчаяно и безразсъдно да се добере до апартамента. Затова стана на крака, пъхна куфарчето под лявата си ръка и след като сгъна инвалидната количка, която бе твърде скъпа, за да я зарязва във входа, я хвана с дясната. Тръгна с усилие да изкачва стълбата, като се подпираше отляво на стената и стискаше количката за спиците. Придвижваше се бавно — налагаше се да подскача на ляв крак, защото внимаваше да не пренася тежестта си на десния и да не се удря с количката по раната. На всяко трето стъпало спираше да си почине. До петия етаж имаше сто и десет стъпала и на петия етаж той трепереше толкова силно, че се наложи да спре и да седи половин час. Отново и отново звънеше на Уилем и му пращаше есемеси. На четвъртото обаждане му остави на гласовата поща съобщение, до което се бе надявал да не стига: „Уилем, наистина имам нужда от помощ. Много те моля, обади се. Много те моля“. Представяше си как Уилем веднага отговаря на обаждането и му казва, че идва незабавно, но чакаше и чакаше, а Уилем не му звънеше и накрая успя да се изправи отново.
Влезе някак в апартамента. Но не помнеше нищо друго от онази нощ и когато се събуди на другия ден, Уилем спеше на килима до леглото му, а Анди — на креслото, което явно бяха довлекли от всекидневната. Езикът му беше издут, гадеше му се, виеше му се свят и той разбра, че Анди явно му е бил инжекция против болката, нещо, което ненавиждаше: дни наред щеше да се чувства замаян и щеше да го мъчи запек.
Когато се събуди отново, Уилем го нямаше, но Анди беше буден и го гледаше вторачено.
— Трябва да се махнеш от този проклет апартамент, Джуд — каза му тихо.
— Знам — отвърна той.
— Какво си мислеше, Джуд? — го попита Уилем по-късно, след като се върна от бакалията; Анди му беше помогнал да отиде до тоалетната — той не можеше да ходи, наложи се Анди да го носи — и после го беше сложил отново да легне, както беше с дрехите от предишния ден, и си беше тръгнал.
След представлението Уилем отишъл на купон и не чул телефона, а когато накрая прослушал съобщенията, се прибрал на пожар, открил го сгърчен на пода и се обадил на Анди.
— Защо не си позвънил на Анди? Защо не си отишъл да ме почакаш в някоя закусвалня? Защо не си се обадил на Ричард? Защо не си се обадил на Филипа, за да ѝ кажеш да ме намери? Защо не си се обадил на Ситизън, на Роудс, на Али, на Фейдра, на някого от Хенри Йънговците, на…
— Не знам — отвърна той нещастно.
Как да обясниш на здрав логиката на болния! Пък и нямаше сили да опитва.
На другата седмица се свърза с Лушън Войт и уточни с него условията за работата. След като вече подписа договора, звънна на Харолд, който мълча цели пет секунди, после си пое дълбоко въздух и подхвана:
— Направо не проумявам, Джуд — рече му. — Наистина. Никога не си ми правил впечатление на печалбар. Такъв ли си? Вероятно да. Справяше се — още се справяш блестящо в Прокуратурата. Там вършиш нещо важно. И се отказваш от всичко това, за да защитаваш кого? Престъпници. Хора облагодетелствани, сигурни, че няма да ги заловят, и през ум не им минава, че това може някога да се случи. Хора, убедени, че законите са писани само за такива, които печелят на година по-малко от милион. Хора, които смятат, че законите се прилагат по расов и имуществен признак.
Той не каза нищо, само остави Харолд да говори все по-развълнувано, защото знаеше, че Харолд е прав. Никога не го бяха обсъждали недвусмислено, но той знаеше: Харолд открай време е смятал, че той ще прави кариера като държавен служител. През годините Харолд говореше с тъга и съжаление за свои талантливи бивши студенти, на които се е възхищавал и които са напуснали работата си — в Прокуратурата, в Министерството на правосъдието, като служебни адвокати, в програми за правна помощ, — за да отидат в частни фирми.