— Обществото не може да се развива, ако хора с блестящи правни умове не работят за това — повтаряше често Харолд и той винаги се съгласяваше с него. И още беше съгласен, затова сега не можеше да се защити. — Не искаш ли да кажеш нещо в свое оправдание? — попита го накрая Харолд.
— Извинявай, Харолд — отвърна той. Харолд си замълча. — Много си ми сърдит — прошепна.
— Не съм ти сърдит, Джуд — възрази Харолд. — Разочарован съм. Знаеш ли колко държа на теб? Знаеш ли колко различно ще бъде, ако останеш? Стига да поискаш, някой ден можеш да станеш съдия. А сега това няма да се случи. Сега ще бъдеш поредният адвокат в поредната правна кантора и вместо да вършиш добри дела, ще се бориш срещу тях. Колко жалко, Джуд, колко жалко.
Той отново си замълча. Повтори наум думите на Харолд: „Колко жалко, колко жалко“. Харолд въздъхна.
— Защо наистина го правиш? — попита. — Заради пари ли? Заради това ли? Защо не си ми казал, Джуд, че ти трябват пари? Можех да ти дам. Всичко това заради пари ли е? Кажи ми от какво имаш нужда, Джуд, и ще ти помогна с радост.
— Харолд — подхвана той, — много… много мило от твоя страна. Но… не мога.
— Дрън-дрън — отвърна Харолд, — не искаш. Предлагам ти начин да си запазиш работата, Джуд, да не се местиш на работа, която ще мразиш, която наистина ще ненавиждаш — и това не е предположение, това е факт, — без да очаквам нищо от теб, без всякакви условия. Казвам ти, наистина ще се радвам да ти дам пари за това.
„Ох, Харолд“ — помисли си той.
— Харолд — подхвана умърлушено, — трябват ми пари, каквито нямаш. Наистина.
Известно време Харолд мълча, а когато заговори отново, гласът му беше различен.
— Да не си загазил, Джуд? Можеш да ми кажеш, знаеш го. Каквото и да е станало, ще ти помогна.
— Не — отговори той, но му се доплака. — Не, Харолд, всичко е наред.
Хвана се с дясната ръка за превързания прасец, който не преставаше да го боли.
— Е — рече Харолд. — Олекна ми. Но, Джуд, за какво могат да ти трябват толкова пари, освен за апартамент, какъвто ние с Джулия ще ти помогнем да купиш, чуваш ли ме?
Понякога усещаше, че е ядосан, но и развеселен, задето на Харолд му липсва въображение: Харолд си представяше, че хората имат родители, които се гордеят с тях и пестят само за апартаменти и почивки, от които те могат да поискат всичко, той сякаш и не подозираше, че има вселена, където тези неща може би не са даденост и не всички имат еднакво минало и бъдеще. Но бе изключително неблагодарно да си мисли такива неща и му се случваше рядко — през повечето време той се възхищаваше на Харолд за неотклонния му оптимизъм, за неспособността или нежеланието му да бъде циничен, да търси във всяка ситуация нещастие и мъка. Обичаше невинността на Харолд, още по-забележителна, ако отчетеше какво преподаваше той и какво беше изгубил. Та как можеше да каже на Харолд, че трябва да включва в сметките и инвалидните колички, които трябваше да се подменят на няколко години и които застраховката не покриваше изцяло? Как да му каже, че Анди, който не работеше със Здравната каса, никога не му взима пари, никога не му е взимал пари, но нищо чудно някой ден да реши да взима, а той със сигурност няма как да не му плати? Как да му каже, че последния път, когато раната му се е отворила, Анди е споменал да влезе в болница и е намекнал, че някой ден в бъдеще може би ще се наложи ампутация? Как да му каже, че ако му ампутират крака, това означава да остане в болница, да мине физиотерапия и да се охарчи за протези? Как да му каже, че иска да си оперира гърба, да заличи с лазер белезите, така че от тях да не остане нищо? Как да каже на Харолд за най-вкоренените си страхове: от самотата, от това, че ще се превърне в старец с катетър и голи костеливи гърди? Как да каже на Харолд, че мечтае не за семейство и деца, а някой ден да има достатъчно пари, та ако се наложи, да плати на някого да се грижи за него, да е добър и да не нарушава личното му пространство и достойнство? Освен това — да, имаше неща, които той искаше: искаше да живее в сграда с асансьор, който работи. Искаше да се придвижва с такси, когато пожелае. Искаше да намери място, където да се усамоти и да плува, защото от движението му олекваше на гърба, а той вече не бе в състояние да излиза на разходки.