Всъщност Харолд не одобряваше и работата му на доброволни начала, личеше си, че за него това си е чисто прахосничество.
— Стават ли изобщо за нещо тия творци? — попита Харолд.
— Вероятно не — отвърна той.
Но не му беше работа да съди дали творците стават за нещо, или не — други хора, доста други хора вече го правеха. Беше там единствено за да им предложи практическа помощ, каквато малцина от тях получаваха, а повечето живееха в свят, глух за всичко практично. Знаеше, че идеализира, но им се възхищаваше: възхищаваше се на всеки, който, въпреки че от ден на ден остаряваше все повече и ставаше все по-неизвестен, живееше години наред в името на своите бързо стопяващи се надежди. Все в този романтичен дух той смяташе, че с времето, което посвещава на организацията, отдава почит на приятелите си — те до последния живееха живот, който го изумяваше, смяташе, че са постигнали успех, и се гордееше с тях. За разлика от него нямаха ясен път, който да следват, и въпреки това вървяха неотклонно напред. Прекарваха дните си в това да създават красота.
Приятелят му Ричард беше в управителния съвет на организацията и се случваше някоя сряда да се отбие на път за вкъщи — наскоро се бе преместил да живее в Сохо, — сядаше и ако нямаше посетители, си говореше с него, а ако той беше зает, само му махаше с ръка от другия край на помещението. Веднъж след консултациите го покани да пийнат в апартамента му и те тръгнаха на запад по Брум стрийт, „Лафейет“ и „Кросби“, после по „Бродуей“ и „Мърсър“, докато накрая завиха на юг по „Грийн“. Ричард живееше в тясна сграда от камък, придобил цвета на сажди, с огромна врата на гаража на първия етаж и вдясно от нея с метална врата с прозорче колкото лице в горния край. Вместо вход имаше сив коридор с плочки по пода, осветен от три ярки голи крушки, които се поклащаха направо от кабела. Коридорът завиваше надясно и водеше към товарен асансьор с вид на клетка, с размерите на всекидневната и стаята на Уилем на Лиспенард стрийт, взети заедно, с тракаща мрежеста врата, която при натискането на едно копче се разтресе и се затвори, но после се плъзна плавно нагоре по небоядисаната шахта от блокчета сгурия. На третия етаж спря, Ричард отвори клетката и завъртя ключа в ключалката на тежката страховита метална врата на апартамента отпред, която се отвори.
— Боже мой! — каза той, след като влезе и Ричард включи осветлението.
Подовете бяха с боядисано в бяло дюшеме, стените също бяха бели. Високо горе таванът примигваше и проблясваше с безброй полилеи — стари, от стъкло, нови, от метал, — наслагани на метър — метър и нещо един от друг, на различна височина, така че, докато влизаха навътре в апартамента, той усещаше как стъкълцата го докосват отгоре по главата, а Ричард, който бе по-висок и от него, трябваше да се навежда, за да не го одраскат по челото. Вътрешни стени нямаше, но в дъното се виждаше тясна стъклена витрина с височината и ширината на входната врата и щом се приближи, той различи вътре в нея грамадна пчелна пита с формата на красив корал. Зад стъклената витрина имаше застлан с одеяло матрак и отпред мъхнат бял берберски килим с огледалца, примигващи на светлината, канапе с бяла вълнена дамаска и телевизор — странно островче домашен уют насред пустинния пейзаж наоколо. Това бе най-големият апартамент, в който той беше влизал някога.
— Не е истинска — обясни Ричард, докато го наблюдаваше как разглежда восъчната пита. — Направих я от восък.
— Невероятна е — отбеляза той и Ричард кимна, за да благодари.
— Ела — подкани. — Ще те разведа. — Подаде му една бира и после махна резето на вратата до хладилника. — Аварийна стълба — обясни Ричард. — Харесвам я. По нея все едно слизаш в ада, нали?
— Да — съгласи се той и надзърна през вратата към стълбата, която изчезваше в мрака.
После се отдръпна назад, изведнъж му бе призляло и от това той се бе почувствал пълен глупак. Но Ричард явно не забеляза — затвори вратата и пусна резето.
Слязоха с асансьора на втория етаж, в ателието на Ричард и той му показа върху какво работи.
— Наричам ги изопачености — сподели и му подаде нещо, което приличаше на бял брезов клон, но всъщност се оказа направено от печена глина, след това и камък, кръгъл, гладък и лек, изрязан от ясен и после изгладен на струг, но създаващ усещането за нещо плътно и тежко, а също птичи скелет, изработен от стотици парченца порцелан.
По дължината на помещението имаше редица от седем стъклени витрини, които го разделяха на две и които бяха по-малки от витрината с восъчната пита горе, но пак бяха колкото прозорците и във всяка имаше ронеща се грапава камара болезнено тъмножълто вещество, наподобяващо донякъде гума, донякъде плът.