— Това тук вече са истински восъчни пити, по-точно бяха — обясни Ричард. — Оставих пчелите да ги правят, после ги пуснах. Всяка е с име, което показва колко дълго е имало в нея пчели, колко дълго е била дом и светилище.
Седнаха на кожените столове на колелца, на които Ричард работеше, и продължиха да отпиват от бирата и да си говорят: за работата на Ричард, за следващата му изложба, втора поред, която щеше да се открие след половин година, за новите картини на Джей Би.
— Не си ги виждал, нали? — попита Ричард. — Преди половин месец наминах към ателието му и наистина са красиви, най-добрите, които някога е рисувал. — Той му се усмихна. — Теб те има на много места, така да знаеш.
— Знам — отвърна той, като се постара да не се въси. — Е, Ричард — подхвана, сменяйки темата, — как намери такова жилище? Невероятно е.
— Мое си е.
— Сериозно? Притежаваш го? Възхитен съм, много зряло от твоя страна.
Ричард се засмя.
— Не, цялата сграда е моя…
Той обясни: баба му и дядо му имали фирма за внос на стоки и когато баща му и леля му били млади, родителите им купили в центъра на града шестнайсет сгради, всичките бивши фабрики, за да ги използват за складове: шест в Сохо, шест в Трайбека и четири в Китайския град. След като навършили трийсет, всеки от четиримата внуци получил по една сграда. Щом навършили трийсет и пет — както Ричард преди година, — получили по още една. Щом навършели четиресет, щели да вземат трета. А последната щяла да стане тяхна, след като навършели петдесет.
— Можеше ли да избираш? — попита той, усетил онази особена смесица от зашеметеност и неверие, обземаща го винаги когато чуеше такива истории: че такова богатство съществува и може да бъде обсъждано толкова нехайно, а също че го притежава човек, когото познава от толкова време.
Те му напомняха колко наивен и недодялан е понякога и досега — изобщо не можеше да си представи такива несметни богатства, не можеше да си представи, че негов познат притежава наистина такива несметни богатства. Дори след толкова години, макар че годините в Ню Йорк и особено на тази работа го бяха научили на друго, той и досега не бе в състояние да си представи богатите не като Езра, Ричард или Малкълм, а както ги рисуваха по карикатурите и сатиричните издания: мъже на години, които слизат тромаво от коли със затъмнени стъкла, с дебели пръсти, облечени скъпо-прескъпо, с лъскаво плешиво теме, с кльощави крехки женици и големи къщи с лъснати подове.
— Не — отговори Ричард, — дадоха ни онези, които според тях отговарят най-много на характера ни. Вечно вкиснатият ми братовчед се сдоби със сграда на Франклин стрийт, където е имало склад за оцет.
Той се засмя.
— А тази за какво са я използвали?
— Ще ти покажа.
И така, върнаха се в асансьора, качиха се на четвъртия етаж, където Ричард отвори вратата и включи осветлението, и се изправиха пред палети и палети с нещо, което приличаше на тухли, накамарени почти до тавана.
— Но не просто тухли — допълни Ричард, — декоративни, от теракота, внос от Умбрия. — Взе една от палета, който вече бе отворен, и му я подаде, а той я обърна и прокара длан по нея — беше на мехурчета, с тънко яркозелено покритие. — Петият и шестият етаж също са пълни с тях — уточни Ричард, — сега ги продават на един търговец на едро от Чикаго и скоро ще изпразнят етажите. — Той се усмихна. — Сега разбра защо имам такъв хубав асансьор тук.
Върнаха се през висящата градина от полилеи в жилището на Ричард, който му даде още една бира.
— Виж какво — рече, — трябва да поговорим за нещо важно.
— За каквото кажеш — отговори той и след като остави бутилката на масата, се наведе напред.
— До края на годината вероятно ще изнесат плочките — подхвана Ричард. — Разпределението на петия и шестия етаж е съвсем същото, както тук — канализацията е на същото място, три тоалетни, — и въпросът е дали ти искаш единия.
— Ричард — отвърна той, — на драго сърце. Но колко му искаш?
— Не ти говоря за наем, Джуд — поправи го Ричард. — Говоря ти да го купиш.
Ричард вече бил говорил с баща си, който бил адвокат на баба му и дядо му: щели да преоборудват постройката в жилищна сграда и той щял да изкупи част от дяловете. Единственото, на което семейството на Ричард държало, било той или наследниците му да им предоставят правото, ако решат да продават жилището, да го предложат най-напред на тях. Щели да му искат справедлива цена и той щял да плаща на Ричард месечен наем, който да служи като вноска при закупуването на апартамента. Голдфарбови вече го били правили: преди година приятелката на вкиснатия му братовчед била купила един етаж от сградата с оцета и всичко минало като по ноти. Явно имало данъчни облекчения, ако всеки от тях преоборудвал някоя от постройките в жилищна сграда най-малко с два апартамента, затова бащата на Ричард се опитвал да убеди всички внуци да постъпят по този начин.