— Защо го правиш? — попита той тихо Ричард, след като се поокопити. — Защо точно аз?
Ричард сви рамене.
— Тук на човек му става самотно — каза той. — Не че ще наминавам непрекъснато. Но ще бъде хубаво да знам, че понякога в сградата има и друго човешко същество. А от приятелите ми ти си най-отговорният, не че има голяма конкуренция за титлата де. И ми е приятно в компанията ти. Освен това… — Той замълча. — Обещай, че няма да се разсърдиш.
— О, Боже — рече той. — Добре, обещавам.
— Уилем ми разказа какво се е случило миналата година, когато си се опитвал да се качиш горе, а асансьорът се е повредил. Нямаш причини да се смущаваш от това, Джуд. Той просто се е притеснил за теб. Споменах му, че така и така смятам да те питам за това, и той мисли, че тук е място, където можеш да живееш задълго: завинаги. Тук асансьорът няма да се повреди никога. А и да се повреди, съм точно под теб. В смисъл… очевидно можеш да купиш жилище и другаде, но се надявам да си помислиш дали да не се пренесеш тук.
В този миг той се чувства не ядосан, а някак беззащитен: не само пред Ричард, но и пред Уилем. Опитва се да крие възможно най-много от Уилем не защото му няма доверие, а защото не иска Уилем да го възприема като непълноценен човек, като някого, за когото трябва да се грижат и на когото трябва да помагат. Иска Уилем, иска всички те да го смятат за човек, на когото могат да разчитат и да се опрат, за човек, при когото могат да отидат с проблемите си, вместо все той да ги занимава със своите. Досрамява го при мисълта за разговорите, които водят за него — Уилем и Анди, Уилем и Харолд (нещо, за което е сигурен, че се случва по-често, отколкото смята) и сега Уилем и Ричард, — а също се натъжава, че Уилем прекарва толкова много време в тревоги за него, че му се налага да мисли за него така, както е щял да мисли за Хеминг, ако Хеминг още беше жив: като за човек, който се нуждае от грижи, като за човек, вместо когото някой друг трябва да взима решения. Отново се вижда като старец: възможно ли е Уилем да си представя същото, двамата да имат еднакви страхове, Уилем да възприема края му като нещо неизбежно, така, както го възприема той?
После си спомня един разговор, който е водил с Уилем и Филипа — Филипа разказваше как някой ден, когато те двамата с Уилем остареят, ще се пренесат в къщата с овощната градина на родителите ѝ в Южен Върмонт.
— Отсега го виждам — каза тя. — Децата са се върнали да живеят при нас, защото не са се справили сами в широкия свят, и имат общо шест деца с имена от рода на Бъстър, Карът и Виксен — те ще тичат наоколо голи-голенички и няма да ходят на училище, ние с Уилем ще трябва да ги подкрепяме до края на света…
— Какво ще правят децата ви? — попита той, практичен дори на шега.
— Оберон ще прави артинсталации, за които ще използва само хранителни продукти, Миранда ще свири на цитра с вълнена прежда вместо струни — отвърна Филипа и той се усмихна. — Цял живот ще учат за магистратура, ще се наложи Уилем да бъхти, докато грохне и се наложи да го изкарвам в инвалидна количка на сцената… — Тя замълча, изчервена, но след кратко мълчание продължи: — За да плаща за всичките им уроци и курсове и експерименти. Аз ще се видя принудена да се откажа от театралните костюми и да основа фирма за органичен ябълков сок, за да мога да плащам дълговете и да поддържам къщата, огромна славна руина, разядена от термити, ще имаме и огромна издрана дървена маса, достатъчно голяма, за да се сместим всички дванайсет души на нея.
— Тринайсет — каза ни в клин, ни в ръкав Уилем.
— Защо пък тринайсет?
— Защото… с нас ще живее и Джуд.
— О, така ли? — възкликна той уж нехайно, но му стана приятно, олекна му, че е бил включен от Уилем в представата му за старостта.
— Разбира се. Ще получиш къщата за гости и всяка сутрин Бъстър ще ти носи гофретите от елда, защото ще ти е дошло до гуша от нас и няма да искаш да идваш на общата маса, а след закуска аз ще се отбивам да поседя с теб и да се скрия от Оберон и Миранда, които ще тръгнат да ме издирват, за да чуят умните ми одобрителни забележки за най-новите им постижения.
Уилем се усмихна, усмихна се и той, но забеляза, че Филипа е сериозна и се е вторачила в масата. Когато вдигна очи, погледите им се срещнаха за миг и тя побърза да се извърне.