Той си помисли, че скоро след това отношението на Филипа към него се е променило. Не го забелязваше никой друг, но ако преди, дойдеше ли в апартамента, завареше ли я да рисува скици на масата, двамата си говореха приятелски, докато той пиеше вода и разглеждаше рисунките ѝ, сега тя само кимаше и казваше:
— Уилем отиде до магазина. — Или: — Ще си дойде скоро — макар и той да не я беше питал (Филипа винаги бе добре дошла на Лиспенард стрийт, независимо дали Уилем беше там, или го нямаше), затова изчакваше малко, докато не видеше, че на нея не ѝ се говори, после се прибираше да поработи в стаята си.
Разбираше защо тя може би се е настроила срещу него: Уилем го канеше навсякъде с тях, включваше го във всичко, дори в мечтите на Филипа за тяхната старост, във времето, когато ще са излезли в заслужен отдих. След това той винаги се стремеше да отклонява поканите на Уилем дори за неща, които не включваха тях двамата с Филипа като двойка — ако отиваха на купон у Малкълм, на който беше поканен и той, гледаше да си тръгне отделно, постара се да покани за Деня на благодарността и Филипа в Бостън, макар че в крайна сметка тя не дойде. Дори се опита да обсъди с Уилем какво е доловил, да му отвори очите за онова, което — беше сигурен — изпитва Филипа.
— Не я ли харесваш? — го попита угрижено Уилем.
— Знаеш, че харесвам Филипа — отвърна той. — Но мисля… мисля, че трябва да прекарваш с нея повече време сам, Уилем. Тя сигурно се дразни, че ви се пречкам непрекъснато.
— Това ли ти каза?
— Не, Уилем, разбира се, че не. Само предполагам. Покрай големия си опит с жените.
След време, когато Уилем и Филипа скъсаха, се почувства гузен, сякаш носеше цялата вина. Но и преди това се беше питал дали и Уилем е осъзнал, че никоя сериозна приятелка няма да търпи постоянното му присъствие в живота му, питаше се дали Уилем не прави други планове за него, така че накрая той да не живее в пристройката за гости до къщата, която някой ден Уилем ще притежава заедно с жена си, да не е тъжният приятел ерген на Уилем, който да напомня безполезно за окаяния му живот малък. „Ще бъда сам“ — реши той. Нямаше намерение да лишава Уилем от надеждата за щастие: наистина искаше Уилем да си има овощна градина, проядена от термити къща, внуци и жена, която го ревнува от приятелите и вниманието им. Искаше Уилем да има всичко, което заслужава, всичко, което желае. Искаше в дните му да няма тревоги, задължения и отговорности — дори и тези тревоги, задължения и отговорности да бяха към него.
На другата седмица бащата на Ричард — висок, усмихнат мил човек, с когото се бе запознал преди три години, на първата изложба на Ричард — му изпрати договора и той го прегледа с един свой колега от Юридическия факултет, адвокат по имуществени дела, а на Малкълм даде скицата на сградата. От цената направо му призля, но колегата му каза да не се колебаел.
— Невероятно изгодно е, Джуд. Никога, никога няма да намериш за тия пари нещо с тази квадратура и в този квартал.
А след като погледна скицата, а после и самото жилище, Малкълм го посъветва същото: купувай.
И той го направи. И въпреки че заедно с „Голдфарб“ бяха разработили схема на изплащане за десет години, при която с наема щеше да погасява спокойно вноските без лихва, той реши да прави, да струва, но да изплати жилището възможно най-бързо. На всеки две седмици внасяше за него половината си заплата, а другата половина отиваше за всекидневни разходи и за спестявания. По време на седмичния им телефонен разговор съобщи на Харолд, че се е преместил („Слава богу“ — каза Харолд, който открай време не харесваше Лиспенард стрийт), но не му спомена, че е купил жилище, не искаше Харолд да се чувства длъжен да му предлага пари. От Лиспенард стрийт взе само матрака, лампата, масата и стола, които подреди в единия ъгъл. Случваше се вечер да вдигне очи, докато работи, и да си казва, че е взел нелепо решение: как изобщо щеше да запълни такова огромно пространство? Как изобщо можеше да го почувства свое? Сети се за Бостън, за Херефорд стрийт и как там е мечтал единствено за своя стая, за врата, която някой ден може да затвори. Дори докато караше във Вашингтон стажа си при Съливан, бе спал в хола на двустаен апартамент, делеше го с млад юрист, когото почти не виждаше, на Лиспенард стрийт за пръв път в живота си имаше стая, истинска стая с истински прозорец, която беше само негова. Но една година след като се нанесе на Грийн стрийт, Малкълм сложи стени и мястото стана малко по-уютно, след още една година дойде и Уилем и жилището вече беше още по-уютно. Той виждаше Ричард по-рядко, отколкото бе очаквал — и двамата пътуваха често, — но в неделя вечер слизаше долу в ателието и му помагаше: заглаждаше с шкурка малки клонки или отделяше власинките на паунови пера. Ателието на Ричард бе от местата, където сигурно е щяло да му хареса, когато е бил малък — навсякъде имаше купи и съдини с какви ли не чудесии: пръчки, камъчета, изсъхнали насекоми, пера, мънички препарирани птичета с ярко оперение, кубове с различни форми, изработени от меко светло дърво, — и понякога му се приискваше да зареже работата, просто да седне на пода и да си поиграе, нещо, което не бе имал възможност да прави като малък, защото бе прекалено зает с друго.