В края на третата година беше изплатил апартамента и веднага започна да пести за ремонт. Трябваше му по-малко време, отколкото бе очаквал отчасти заради нещо, което се случи с Анди. Веднъж той бе отишъл на преглед и Анди бе влязъл в кабинета с мрачен, но и тържествуващ вид.
— Какво? — бе попитал той и Анди му бе подал мълком статия, която бе изрязал от някакво списание.
Той я прочете: научен доклад за наскоро разработена полуекспериментална многообещаваща лазерна хирургия за безвредно премахване на келоиди, за която обаче се оказало, че след известно време, макар и келоидите да изчезвали, се появявали открити рани като от изгорено и кожата под белезите на пациентите ставала значително по-чувствителна и склонна да се пука и нацепва, което водело до появата на мехури и инфекции.
— Мислеше да правиш това, нали? — попита го Анди, докато той седеше и стискаше като онемял изрезката в ръката си. — Познавам те, Джуди. — И знам, че си си записал час при онзи шарлатанин Томпсън. Хич не отричай, обадиха се да искат картона ти. Не им го изпратих. Много те моля, Джуд, не го прави. Сериозно ти говоря. Последното, което ти трябва, са язви по гърба и краката. — А после, когато той не отговори: — Кажи нещо де.
Той поклати глава. Анди беше прав: заделяше пари и за това. Годишните му бонуси и лъвският пай от спестяванията му, както и всички пари, които преди доста време бе спечелил от частните уроци на Феликс, бяха отишли за апартамента, но от няколко месеца, щом стана ясно, че скоро ще издължи и последните вноски, се зае да пести отново, този път за операция. Беше обмислил всичко: след като си направеше операцията, щеше да спести и за ремонта. Представяше си го съвсем ясно: гърбът му, отново гладък като подовете, белезите, наподобяващи дебела непоклатима следа, оставена от червей, изпарили се за миг, а заедно с тях и всички свидетелства за времето, което е прекарал в дома и във Филаделфия, доказателствата от онези години, заличени завинаги от тялото му. Правеше всичко по силите си, опитваше ден след ден да забрави, но колкото и да се стараеше, белезите си бяха там, за да му го напомнят, да докажат, че и да се преструва, че не е имало нищо, то се е случило.
— Джуд — каза Анди и седна до него на кушетката за прегледи. — Знам, че си разочарован. И ти обещавам, че ще ти съобщя веднага щом се появи лечение, което да е и ефикасно, и безопасно. Знам, че те притеснява, постоянно търся някакво решение. Но засега не откривам и не мога с чиста съвест да те оставя да си го причиниш. — Известно време Анди мълча, мълчаха и двамата. — Вероятно е трябвало да те питам по-често, Джуд, но болят ли те? Притесняват ли те? Как чувстваш кожата, опъната ли? — Той кимна. — Виж какво, Джуд — продължи след малко Анди. — Мога да ти дам кремове, ще помогнат, но ти трябва някой, който да ги нанася вечер, иначе няма да подействат. Можеш ли да помолиш някого? Уилем? Ричард?
— Не мога — отвърна той — говореше на статията от списанието в ръцете си.
— Добре тогава — рече Анди. — При всички положения ще ти напиша рецепта и ще ти покажа как да ги нанасяш — не се притеснявай, съветвал съм се с дерматолог, не съм си го измислил сам, — но не мога да кажа доколко ще подейства, ако ги слагаш сам. — Той стана от кушетката. — Смъкни халата и се обърни към стената, ако обичаш.
Той го направи и усети ръцете на Анди върху раменете си, после се плъзнаха бавно и по гърба му. Мислеше, че Анди ще му каже, както правеше понякога: „Не е толкова страшно, Джуд“, или: „Няма от какво да се притесняваш“, но този път Анди си замълча, само прокара по него длани, сякаш ръцете му са лазер, нещо, което го лекува от разстояние и кожата под тях става здрава, без белези. Накрая Анди му каза, че може да си сложи халат, и докато той се обличаше, пак се извърна към него.
— Наистина съжалявам, Джуд — каза му и този път не той, а Анди не намери сили да го погледне. — Искаш ли да хапнеш? — попита Анди след прегледа, но той поклати глава, докато си слагаше дрехите.