— Трябва да се връщам в кантората.
Анди си замълча, но когато той тръгна да излиза, го спря.
— Джуд — подхвана отново, — наистина съжалявам. Не ми е приятно точно аз да попарвам надеждите ти.
Той кимна — знаеше, че е така, — ала в онзи миг му беше непоносимо да стои с него, искаше само да се махне.
Напомня си обаче — решил е да не си прави илюзии, да спре да си мечтае, че състоянието му ще се подобри, — че щом не може да си направи операцията, значи разполага с пари, така че Малкълм да се заеме сериозно с ремонта. През годините, откакто апартаментът е негов, наблюдава как Малкълм става по-дързък и изобретателен в работата, така че проектите от времето непосредствено след покупката на жилището многократно са променяни, преработвани и подобрявани: в тях той вижда развитието на нещо, което може да определи като естетическа увереност, като сигурен собствен почерк. Малко преди да започне работа в „Роузън Причард и Клайн“, Малкълм напусна „Ратстар“ и заедно с двама свои бивши колеги и със Софи, която познаваше от архитектурния институт, създаде фирма на име „Белкаст“ — първата им поръчка беше да обновят жилище на приятели на родителите на Малкълм. „Белкаст“ се заемаше главно с проекти за жилищни сгради, но миналата година получи и първата значима обществена поръчка за музей на фотографията в Доха и Малкълм — точно като Уилем, точно като самия него — отсъстваше все по-често от града.
— Никога не подценявай колко е важно да имаш богати родители — бе промърморил кисело някакъв тъпанар на един от купоните на Джей Би, след като бе чул, че „Белкаст“ участва в конкурса за паметник на американците с японски произход, изселени по време на войната в Лос Анджелис, а Джей Би му се беше разкрещял още преди те с Уилем да са успели да кажат и дума, и двамата се усмихнаха над главата му, горди, че се е хвърлил да защитава толкова пламенно Малкълм.
И така, той бе наблюдавал как с всеки преработен проект на Грийн стрийт изникват и изчезват коридори, как кухнята се уголемява, а после се смалява, как в началото библиотеката се е разпростирала върху северната стена, където няма прозорци, а после върху южната, където има, а след това пак върху северната. В един от вариантите нямаше никакви стени.
— Това тук е просторно жилище на последния етаж и ти, Джуди, трябва да се отнесеш с уважение към духа му — бе изтъкнал Малкълм, той обаче беше непреклонен: държеше да има спалня, държеше да има врата, която може да затвори и да заключи, в друг от проектите Малкълм се бе опитал да зазида от край до край южните прозорци, заради които той поначало бе избрал шестия етаж, а после си бе признал, че идеята е малоумна.
Но на него му е приятно да гледа как Малкълм работи, трогнат е, че е вложил толкова много време — повече от самия него, — за да обмисли как да живее той. И сега това ще се случи. Сега той е спестил достатъчно пари, та Малкълм да се отдаде и на най-причудливите си дизайнерски фантазии. Сега разполага с достатъчно средства, за да купи всяка мебел, предлагана му някога от Малкълм, всеки килим и ваза.
Напоследък спори с Малкълм за най-новите му проекти. Последния път, когато преди три месеца разглеждаха скиците, той забеляза при тоалетната в голямата баня нещо и не се досети какво е.
— Какво е това тук? — попита той Малкълм.
— Дръжка — обясни припряно Малкълм, сякаш, ако го изречеше бързо, щеше да го омаловажи. — Знам какво ще кажеш, Джуди, но…
Той обаче вече разглеждаше по-отблизо проекта, взираше се в ситните обозначения, които Малкълм бе направил за банята, където бе добавил стоманени дръжки при душа и около ваната, и за кухнята, в която бе оставил някои плотове по-ниски.
— Но аз не съм дори в инвалидна количка — напомни той унило.
— Джуд… — подхвана Малкълм и после замълча. Знаеше какво е искал да каже Малкълм: „Но си бил в инвалидна количка. И пак ще бъдеш“. Ала не го каза. Вместо това обясни: — Такива са изискванията по Закона за хора с неравностойно положение.
— Мал — рече той, огорчен, че се е разстроил толкова много. — Разбирам. Но не искам това да е жилище за недъгав.
— Няма да бъде, Джуд. Ще бъде твоето жилище. Но не мислиш ли, че за всеки случай.
— Не, Малкълм. Махай ги. Сериозно ти говоря.
— Но не мислиш ли, че просто ще бъде по-удобно…
— Откога те вълнува какво е удобно? И ми го казва същият човек, който настояваше да живея на площ от четиристотин и петдесет квадратни метра, която не е разделена със стени. — Той замълча. — Извинявай, Мал.
— Няма страшно, Джуд — каза Малкълм. — Разбирам. Наистина.