Сега Малкълм стои ухилен пред него.
— Искам да ти покажа нещо — подхваща той и размахва навитата на руло хартия в ръката си.
— Благодаря ти, Малкълм — отвръща той. — Но дали да не ги погледнем по-късно?
Записал е час при шивача, не му се иска да закъсняват.
— Ще стане бързо — обещава Малкълм, — после ще ти ги оставя. — Сяда до него, изглажда листовете хартия, дава му да ги държи в единия край и обяснява какво е променил и пригодил. — Плотовете отново са с обичайната височина — казва Малкълм и сочи кухнята. — При душа вече няма дръжки, но сложих един перваз — за всеки случай, можеш да сядаш на него. Кълна се, ще изглежда красиво. Оставих дръжките при тоалетната, ти просто помисли, става ли? Ще ги сложим накрая и ако наистина са ти чак толкова противни, ще ги махнем, но… но нека все пак ги има, Джуди.
Той — къде ще ходи — кима. Тогава още не го знае, но след години ще бъде признателен, че Малкълм се е подготвил за бъдещето му — пък било то и против неговата воля: ще забележи, че в апартамента му коридорите са по-широки, че банята и кухнята са прекалено големи, така че инвалидната количка да прави спокойно обратен завой, че касите на вратите са просторни и където е възможно, самите врати се плъзгат, вместо да се отварят, че под мивката в голямата баня няма шкафчета, че горните пръчки за закачалки в дрешника се смъкват с пневматично копче, че в банята има нещо като седалка и накрая, че Малкълм е спечелил битката за дръжките около тоалетната. Ще изпита горчиво изумление, че още един човек в живота му — Анди, Уилем, Ричард и сега Малкълм — е предвидил бъдещето му и е знаел колко неизбежно е то.
След пробата, на която на Малкълм му взимат мерки за един тъмносин и един тъмносив костюм, а шивачът Франклин го посреща възторжено и го пита защо не го е виждал две години — „Сигурен съм, че виновен съм аз“, заявява с усмивка Малкълм, — те отиват да обядват. Хубаво е да си вземеш в събота почивен ден — мисли си той, докато отпиват от лимонадата с розова вода и ядат поръсеното със заатар запечено цветно зеле в препълнения израелски ресторант при ателието на Франклин. Малкълм е развълнуван, че започва работа по апартамента, той също.
— Тъкмо навреме — все повтаря Малкълм. — В понеделник ще кажа в проектантското бюро да занесат документите в общината и докато получим одобрение, вече ще съм приключил с Доха и ще започна веднага, а ти междувременно можеш да се пренесеш у Уилем.
Малкълм току-що бе завършил ремонта в апартамента на Уилем, който бе взел по-присърце, отколкото самия Уилем, и накрая дори бе решавал вместо него какви на цвят да са боите. Според него Малкълм се е справил чудесно и той няма нищо против да поживее там следващата година.
Когато приключват с обяда, още е рано и се застояват на тротоара отпред. Цяла седмица е валяло, днес обаче небето е синьо и той още чувства сили и дори е малко неспокоен, затова пита Малкълм не иска ли да се поразходи. Вижда, че Малкълм се двоуми, шари с поглед нагоре-надолу по тялото му, сякаш проверява дали ще издържи, после обаче се усмихва и се съгласява, затова двамата се насочват на запад, после на север, към Вилидж. Подминават сградата на Мълбери стрийт, където Джей Би живееше, преди да се пренесе още по на изток, и около минута мълчат: той знае, че и двамата мислят за Джей Би и се питат какво ли прави, и двамата знаят, но и не знаят защо Джей Би не вдига телефона, не отговаря на есемесите, техните и на Уилем, на писмата по електронната поща. Тримата са водили десетки разговори помежду си, с Ричард, с Али, с двамата Хенри Йънговци, обсъждали са какво, да правят, но при всеки опит да открият Джей Би той им се е изплъзвал или не им е обръщал внимание.
— Просто трябва да изчакаме нещата да загрубеят още повече — бе казал по едно време Ричард и той се опасява, че Ричард е прав.
Понякога Джей Би сякаш няма нищо общо с тях и те нямат друг избор, освен да чакат той да изпадне в затруднение, от което могат да го извадят само те, така че да навлязат с десант отново в живота му.
— И така, Малкълм, няма как да не те попитам — подхваща той, докато вървят по Хъдсън стрийт, на мястото, което в почивни дни опустява и по тротоарите без дървета няма никакви хора, — ще се жениш ли за Софи, или не? Всички искаме да знаем.
— Господи, Джуд, не знам — започва Малкълм, но явно му е олекнало, сякаш през цялото време е очаквал въпроса.
Нищо чудно и да го е чакал. Изброява възможните минуси (бракът е толкова старомоден, имаш чувството, че е за вечни времена, самият той не изгаря от желание да вдигат сватба, но се опасява, че Софи ще настоява, родителите му ще започнат да се бъркат, нещо го потиска при мисълта да прекара остатъка от живота си с жена, която също е архитектка, двамата със Софи са съучредители на фирмата, ако между тях се случи нещо, какво ще стане с „Белкаст“?) и плюсове, които също звучат като минуси (според него, ако не предложи на Софи брак, тя ще то зареже, майка му и баща му постоянно му натякват и той иска да им запуши устата, той наистина обича Софи и е наясно, че няма да намери по-добра от нея, на трийсет и осем години е и чувства, че все трябва да предприеме нещо). Докато слуша Малкълм, той едва се сдържа да не се усмихне: винаги му е харесвало, че на хартия, в проектите си Малкълм може да е толкова решителен, а във всичко останало да е плах и да не се усеща, че го разгласява пред всички. Малкълм никога не се е правил на по-отракан, на по-самоуверен, на по-обигран, отколкото е, и докато двамата трупат години, той се възхищава все повече на откритостта на Малкълм, на пълното му доверие в приятелите и в тяхното мнение.