— Какво мислиш, Джуд? — пита накрая Малкълм. — Всъщност наистина исках да го обсъдя с теб. Дали да не седнем някъде? Имаш ли време? Знам, че Уилем е тръгнал да се прибира.
Той си мисли, че би могъл да прилича повече на Малкълм, би могъл да иска от приятелите си помощ, да показва пред тях, че е уязвим. В края на краищата вече се е случвало, макар и неволно. Но те още от самото начало са били добри към него, никога не са се опитвали да го поставят в неловко положение — нима това не би трябвало да го научи на нещо? Например дали наистина да не помоли Уилем да му помогне с гърба: и да е отвратен от вида му, Уилем никога няма да каже нищо. А Анди се оказа прав — бе прекалено трудно да нанася сам кремовете и накрая се отказа, макар и да не ги изхвърли.
Опитва да измисли как да започне разговора с Уилем, но установява, че дори във въображението си не може да стигне по-далеч от първата дума — Уилем. И в онзи миг осъзнава, че в крайна сметка няма да бъде в състояние да помоли Уилем: „Не защото не ти се доверявам — казва той на Уилем, с когото няма да проведе никога този разговор. — А защото ми е непоносимо да те оставя да ме видиш такъв, какъвто всъщност съм“. Сега, представи ли си, че вече е остарял, пак е сам, но живее на Грийн стрийт и в тези лутания вижда Уилем в къща някъде на зелено място с много дървета наоколо — в Адирондак, в Бъркшир, — Уилем е щастлив, заобиколен е от хора, които го обичат, и няколко пъти в годината може би отскача до града, за да му погостува на Грийн стрийт, където прекарват следобеда заедно. В тези мечти той винаги е седнал, затова не е сигурен дали все още може да ходи, знае обаче, че винаги му е страшно приятно да види Уилем и че в края на всяка от срещите им му казва да не се притеснява, че той е в състояние да се грижи за себе си, дава му това уверение като благословия, доволен, че е имал силите да не съсипва идилията на Уилем със своите нужди, самота, желания.
Но това — напомня си той — е след много години, в бъдещето. А сега пред него е Малкълм, който чака с обнадеждено разтревожено лице да чуе отговора му.
— Ще се прибере чак довечера — казва той на Малкълм. — Разполагаме с цял следобед, Мал. На твое разположение съм.
3
Последния път, когато Джей Би се опита — наистина се опита — да откаже дрогата, беше на празниците около Четвърти юли. В града не бе останал никой. Малкълм беше заминал със Софи на гости у родителите ѝ в Хамбург. Джуд беше с Харолд и Джулия в Копенхаген. Уилем беше на снимки в Кападокия. Ричард беше в Уайоминг, в селище за художници. Хенри Йънг Азиатеца беше в Рейкявик. Беше останал само той и ако не бе изпълнен с такава решимост, също щеше да замине. Щеше да отиде в Бийкън, където Ричард имаше къща, или в Куог, където беше къщата на Езра, или в Удсток, където пък беше къщата на Али, или… Напоследък нямаше много хора, готови да му предоставят къщата си, освен това той не общуваше с повечето, понеже го изнервяха. Но мразеше лятото в Ню Йорк. Всички дебели хора мразеха лятото в Ню Йорк: всичко залепваше за всичко, плът за плът, плът за плат. Никога не се чувстваш наистина сух. Но ето че сега той отключи ателието на третия етаж в бялата тухлена сграда в Кензингтън и преди да влезе вътре, хвърли неволно един поглед към дъното на коридора, където беше ателието на Джаксън.
Джей Би не беше наркоман. Да, посягаше към дрогата. Да, посягаше доста често. Но не беше наркоман. Виж, други бяха. Джаксън. А също Зейн и Хера. Масимо и Тофър: и те наркомани. Понякога му се струваше, че само той засега се държи и не е паднал в пропастта.
И въпреки това знаеше, че за мнозина е наркоман, и затова беше останал в града, не беше отишъл в провинцията: четири дни никаква дрога, само работа — и тогава вече никой нямаше да може да му каже и копче.