Днес, петък, бе ден първи. Климатикът в ателието му беше повреден, затова първото, което направи, бе да отвори всички прозорци, а след като почука леко на вратата на Джаксън, за да се увери, че него го няма вътре, остави отворена и вратата. Обикновено избягваше да го прави и заради Джаксън, и заради шума. Освен ателието му на третия етаж в пететажната сграда имаше още тринайсет помещения. Бяха предназначени само за ателиета, но той подозираше, че една пета от обитателите всъщност живеят там нелегално. В редките случаи, когато идваше в ателието преди десет сутринта, виждаше хора, които притичваха по долни гащи из коридора, а ако отидеше в тоалетната в дъното, все заварваше някого, който се търкаше с гъба на мивката, бръснеше се или си миеше зъбите — кимаше им, един вид „Как е, мой човек“, и те също му кимаха в отговор. За съжаление обаче, обстановката бе по-скоро учрежденска, отколкото задушевна. Това го потискаше. Джей Би можеше да си намери ателие и на друго място, по-добро, не толкова пренаселено, но бе предпочел това, защото (колкото и да го беше срам да си признае) сградата приличаше на общежитие и той се надяваше отново да се почувства както в колежа. А не се получаваше.
Поне на хартия сградата се водеше място с „ниска шумова плътност“, каквото и да означаваше това, но освен художниците тук помещения бяха наели и музиканти — нашумели траш банди, нашумели фолк групи, нашумели акустични състави, а това означаваше, че коридорът вечно бе огласян от какви ли не звуци — инструментите на всички състави се сливаха, за да създадат нещо като китарен риф, дълъг като стон. Музикантите не би трябвало да са там и веднъж на няколко месеца, когато собственикът на сградата, някой си господин Чен, се отбиваше на внезапна проверка, той чуваше дори през затворената врата как коридорите се огласят от викове, как всеки крещи тревожно, за да предупреди съседа, и той похваща възгласа, докато и петте етажа не екнеха от това: „Чен!“, „Чен!“, „Чен!“, така че, щом господин Чен прекрачеше прага на входната врата, вече бе тихо, неестествено тихо — до степен да му се струва, че чува как съседът му от едната страна нанася туша по литографския камък, а спирографът на съседа от другата дращи по платното. После господин Чен се качваше на колата и си тръгваше, при което звънтящите викове сменяха посоката: „Чисто!“, „Чисто!“, „Чисто!“, и отново се надигаше какофония — точно като рояк разцвърчали се цикади.
След като се убеди, че е сам на етажа (Господи, къде бяха всички? Наистина ли бе последният човек, останал на земята?), той си съблече ризата, а после, след малко, и панталона и се запретна да чисти ателието — не го беше правил от месеци. Сновеше напред-назад до кофите за отпадъци при товарния асансьор и тъпчеше в тях стари кутии от пица и празни кутийки от бира, листове хартия с драсканици по тях, четки с косми, заприличали на слама, понеже не ги беше почистил, палитри с водни бои, станали на прах, защото не ги беше навлажнявал.
Беше отегчително да чисти, особено пък на трезва глава. Както понякога правеше, и този път се впусна да размишлява, че не му се е случвало никое от хубавите неща, които би трябвало да изпитваш, докато си на метамфетамин. Имаше познати, които ставаха стройни като фиданки или правеха нонстоп секс с непознати, или пък ги прихващаше нещо и с часове чистеха и подреждаха жилищата и ателиетата си. А той си стоеше дебел. Всякакво желание за секс се бе изпарило. Ателието и апартаментът му си оставаха същата кочина. Е, да, работеше удивително много — по дванайсет, по четиринайсет часа наведнъж, — но едва ли беше от метамфетамина: открай време беше работяга. Започнеше ли да рисува и да скицира, можеше да го прави дълго, без да се разсейва.
След час-час и нещо чистене ателието си изглеждаше по същия начин и на него му се пушеше, а нямаше цигари, пиеше му се, а нямаше и нищо за пиене, пък и къде ще пие по това време, още беше обяд. Знаеше, че в джоба на джинсите има дъвка, бръкна и я намери — от жегата беше омекнала, — после я лапна и я задъвка, както лежеше със затворени очи, усещаше под гърба и бедрата си прохладния циментов под и си представяше, че е не в Бруклин през юли, на трийсетградусовия пек, а някъде другаде.
— Как се чувствам? — попита сам себе си.
— Добре — отговори си.
Психотерапевтът, при когото бе започнал да ходи, му беше казал да си задава този въпрос.
— Като проверка на звука — беше обяснил. — Начин да провериш сам себе си: как се чувствам? Искам ли дрога? И ако наистина искам дрога, защо? Това е начин да общуваш сам със себе си, да разгледаш подтиците си, вместо просто да им се отдадеш.