Какъв тъпанар, си беше помислил Джей Би. И още го мислеше. Но както с много други тъпотии, не можеше да си я избие от главата. От време на време, колкото и да му беше неприятно, се питаше как се чувства. Понякога отговорът беше: „Май искам да се надрусам“, а после го правеше ако не за друго, то за да покаже на психотерапевта си колко тъп е подходът му. „Видя ли сега? — питаше наум Джайлс, Джайлс, който дори нямаше докторска степен, имаше само магистърска. — Толкоз за теорията ти как да се самопреглеждаме. Какво друго, Джайлс? Какво още?“
Не на Джей Би му беше хрумнало да ходи при Джайлс. Преди половин година, през януари, майка му и лелите му бяха спретнали мини интервенция, започнала с това, че майка му се бе впуснала да си спомня какво будно и развито за възрастта си момче е бил, а вижте го сега, после леля му Кристин, която в съвсем буквалния смисъл на думата играеше ролята на лошото ченге, му се разкрещя, че пропилявал на вятъра всички възможности, предоставени от сестра ѝ, и как само им създавал главоболия, след това леля му Силвия, която открай време беше най-мила от трите, му напомни, че бил толкова талантлив, че всички те искали да го видят предишния и дали той да не се полекува? На него не му беше до такива намеси, пък били те и меки и уютни като тяхната (майка му се бе постарала да приготви любимия му чийзкейк, от който похапваха, докато обсъждаха недостатъците му), защото освен другото той още им беше сърдит. Баба му беше починала предишния месец, а майка му му беше съобщила чак след един ден. Не била успяла, видите ли, да го открие, той не си бил вдигал телефона, той обаче знаеше, че онзи ден е бил трезв и че телефонът му е бил включен през цялото време, направо не разбираше защо майка му го лъже.
— Джей Би, щеше да разбиеш сърцето на баба си, ако тя разбереше отнякъде в какво си се превърнал — каза майка му.
— Боже мой, мамо, разкарай ми се от главата — беше отвърнал той уморено, беше му дошло до гуша от нейното циврене и треперене, а Кристин беше скочила на крака и го беше зашлевила през лицето.
След това той се съгласи да отиде на преглед при Джайлс (приятел на приятел на Силвия) като начин да се извини на Кристин и разбира се, на майка си. За беда, Джайлс наистина се оказа идиот и по време на сеансите (плащани от майка му: самият той нямаше никакво намерение да се охарчва за терапии, особено пък лоши) отговаряше на въпросите на Джайлс, лишени от всякаква находчивост: „Защо според теб, Джей Би, наркотиците те привличат толкова? Какво според теб ти дават? Защо според теб през последните няколко години ги употребяваш все по-често? Защо според теб не общуваш толкова често с Малкълм, Джуд и Уилем?“ — по начин, за който знаеше, че ще го зарадва. Уж между другото ще спомене покойния си баща, огромната празнота и усещането за загуба, породени от отсъствието му, колко повърхностен е артистичният свят, опасенията си, че няма да оправдае очакванията, ще погледа как химикалката на Джайлс подскача въодушевено по бележника и ще изпита и презрение към този глупак Джайлс и отвращение към собствената си незрелост. Да се гъбаркаш с терапевта си — дори и психотерапевтът наистина да си го е изпросил, — е нещо, което правиш на деветнайсет, а не на трийсет и девет години.
Но макар и Джайлс наистина да си беше идиот, Джей Би се хвана, че мисли върху неговите въпроси, понеже сам си ги беше задавал. И въпреки че Джайлс не ги беше свързвал един с друг, Джей Би беше наясно, че всъщност тези въпроси вървят заедно, че са неотделими и ако от езикова и граматическа гледна точка бе възможно да ги зададеш вкупом като един голям въпрос, той щеше да изрази най-точно защо Джей Би се е озовал, където се е озовал.
Първо щеше да каже на Джайлс, че в началото не е смятал да се пристрастява към наркотиците. Звучеше очевидно и дори смешно, но Джей Би всъщност познаваше хора — предимно богати, предимно бели, предимно отегчителни, предимно необичани от родителите си, — посегнали към наркотиците колкото да се правят на интересни, на страшни, колкото да привлекат вниманието или да убият времето. Сред тези хора например беше приятелят му Джаксън. Той обаче не беше сред тях. Като всички останали, разбира се, и той отдавна посягаше към дрогата, но в колежа, преди да навърши трийсет, я бе възприемал като десертите, които също обичаше: като храна, която в детството са му забранявали, а сега е съвсем достъпна. Подобно на овесените ядки, които похапваше след вечеря и които бяха толкова сладки, че чак му засядаха на гърлото и млякото, останало в купичката, се точеше гъсто, на конци, като сок от захарна тръстика, и наркотиците бяха привилегия на зрялата възраст, от която той нямаше намерение да се лишава.